И двамата бяхме много навъсени. Заговорихме за видението й на две планини; скоро разговорът ни се превърна в свада. Тя си мислеше, че не съм взел сънуването й насериозно. От дума на дума се разпалихме и накрая завършихме, закрещели един срещу друг, но не толкова от гняв, колкото от нерви. Усетих се и спрях.
На връщане паркирах колата встрани от селския път. Излязохме да се поразтъпчем. Повървяхме малко; беше твърде ветровито, за да ни бъде приятно. Ла Горда изглеждаше още нервирана. Върнахме се при колата и седнахме вътре.
— Защо не вземеш да възстановиш познанията си? — с умоляващ тон се обърна Ла Горда към мен. — Щеше да се сетиш, че загубата на човешката форма…
И спря по средата на изречението; навярно навъсеното ми лице я беше пресякло. Разбираше вътрешната ми борба. Ако съществуваше някакво познание, което да мога съзнателно да възстановя, досега да го бях направил.
— Но нали сме сияйни същества — рече тя със същия умолителен тон. — Имаме толкова много у себе си. Ти си Нагуалът. У теб има дори още повече.
— Какво според теб трябва да направя? — попитах аз.
— Трябва да се отърсиш от желанието си да се вкопчваш — каза тя. — Същото се случваше и с мен. Хващах се за нещата, като например за храната, която харесвах, за планините, където живеех, за хората, с които ми беше приятно да разговарям. Но най-много от всичко се бях вкопчила в страстното си желание да се харесвам.
Обясних й колко безсмислен за мен е светът й, защото нямах чувството да съм се вкопчил в нещо. Тя настоя, че по някакъв начин знам, че поставям бариери пред възможността да изгубя човешката си форма.
— Вниманието ни е тренирано да се фокусира най-упорито — продължи тя. — По такъв начин ние крепим света. Първото ти внимание е научено да се фокусира върху нещо, съвсем неизвестно за мен, но много познато за теб.
Казах й, че мислено се занимавам с абстракции — не абстракции като например в математиката, а по-скоро с теореми за разумност.
— Сега е моментът да се отърсиш от всичко това — каза тя. — За да загубиш човешката си форма, ще трябва да отхвърлиш целия този баласт. Ти се опитваш толкова настойчиво да контрабалансираш, че направо се парализираш.
Нямах настроение да споря. Това, което тя наричаше загуба на човешката форма, беше понятие прекалено смътно за непосредствени разсъждения. В момента бях зает с преживяванията в този град. Ла Горда нямаше желание да разговаряме за това.
— Единственото, което има значение, е ти да възстановиш познанията си — каза тя. — Ако е нужно, можеш да го направиш както в деня, когато Паблито избяга и двамата с теб се сбихме.
Ла Горда каза, че случката от оня ден била пример за „възстановяване на познанието“. Без напълно да съзнавам какво правя, бях изпълнил сложни маневри, които изисквали виждане.
— Ти не само ни нападна — каза тя. — Ти видя.
В определен смисъл тя беше права. Нещо съвсем необикновено бе станало тогава. Бях го премислил в пълни подробности, ограничавайки се обаче до чисто личните разсъждения. Нямах правдоподобно обяснение за това, освен дето казах, че емоционалният заряд на оня момент ми е повлиял по непонятен начин.
Когато бях пристъпил в къщата и видях четирите жени, за част от секундата осъзнах, че съм способен да изменя обикновения си начин на наблюдение. Съгледах пред себе си четири аморфни петна от много силна кехлибарена светлина. Едното беше по-меко, по-приятно. Другите три бяха неприветливи, резки млечно-кехлибарени отблясъци. Мекият отблясък беше Ла Горда. В един момент трите неприветливи отблясъка застрашително се насочиха към мен.
Петното с възбяло сияние най-близко до мен, което беше всъщност Жозефина, бе малко извън равновесие. То се накланяше напред, така че аз го бутнах. Другите две сритах по хлътванията, които имаха на дясната си страна. Нямах ясна представа, че именно там трябва да ги сритам. Просто осъзнах, че това хлътване ми е удобно — то някак ме приканваше да поставя крака си точно там. Резултатът беше унищожителен. Лидия и Роза припаднаха на място. Бях ги изритал по дясното бедро. Не беше ритник, с който се чупят кости, а просто бях бутнал с крак петната от светлина пред себе си. Въпреки това ги бях повалил с удар сякаш в най-уязвимата част на телата им.