Ла Горда имаше право — аз наистина бях възстановил известни познания, за които нямах и понятие. Ако това се наричаше виждане, по логиката на моя интелект това означаваше, че виждането е понятие на тялото. Преобладаващите визуални възприятия у нас влияят върху това телесно познание и то изглежда свързано с очите. Това, което аз изпитвах, съвсем не беше визуално. Петната от светлина виждах с нещо друго, освен с очите си, тъй като съзнавах, че четирите жени бяха в зрителното ми поле, докато се разправях с тях. Петната светлина дори не съвпадаха точно със силуетите им. Двете групи образи бяха отделни. Сложното за мен беше въпросът с времето. Всичко беше сгъстено в рамките на няколко секунди. Ако наистина се бях пренесъл от едната сцена на другата, движението трябва да е било толкова бързо, че практически нямаше значение, затова си спомних единствено, че възприемам едновременно две отделни сцени.
След като бях ритнал двете петна от светлина, мекото петно — Ла Горда — се насочи към мен. Не дойде право при мен, а се придвижи под ъгъл към лявата ми страна от момента, в който се размърда; очевидно имаше намерение да се изплъзне, затова когато отблясъкът мина край мен, аз го сграбчих. Докато се затъркалях по пода с него, почувствах как се разтапям в петното. За първи път тогава аз наистина загубих усет за свързаност между отделните събития. Осъзнах се отново едва когато Ла Горда вече галеше опакото на ръцете ми.
— При нашето сънуване сестричките и аз се научихме да сплитаме ръце — каза Ла Горда — Знаем как да правим редица. В оня ден проблемът ни беше, че никога не бяхме правили редица извън нашата стая. Именно затова ме въвлякоха вътре. Твоето тяло знаеше какво е да сплетем ръце. Ако го направехме, аз щях да изпадна под техен контрол. Те са далече по-свирепи от мен. Телата им са здраво запечатани; сексът не ги занимава. А мен ме прави по-слаба. Сигурна съм, че при теб именно сексът е причината да се затрудняваш с възстановяването на познанието си.
Тя продължи да говори за омаломощаващите влияния след секса. Почувствах се неловко. Опитах да извъртя разговора встрани от темата, но тя, изглежда, твърдо беше решила да се върне към нея, независимо от моето неудобство.
— Да отидем с колата до Мексико Сити — предложих в отчаянието си аз.
Помислих, че ще я стресна. Тя не отговори. Нацупи устни и присви очи. Стегна мускулите на брадичката си, вдигайки долната устна нагоре, докато стигна почти до носа. Лицето й така се изкриви, че направо ме порази. Тя реагира на изненадата ми и отпусна лицевите си мускули.
— Хайде, Горда — подхванах аз. — Да отидем до Мексико Сити.
— Давай. Защо не? — каза тя. — Да взема ли нещо? Не очаквах такава реакция и сам се стреснах.
— Нищо — казах. — Ще отидем както сме си така.
Без да казва нищо повече, тя се отпусна на седалката и запрашихме към Мексико Сити. Беше още рано, преди дванайсет по обяд. Попитах я дали би посмяла да дойде с мен до Лос Анджелис. За момент тя остана безмълвна.
— Току-що зададох този въпрос на сияйното си тяло — каза тя.
— И какво ти каза то?
— Каза ми така — само ако позволява силата.
В класа й се долавяше такова богатство от чувства, че аз спрях колата и я прегърнах. В този момент привързаността ми към нея беше тъй дълбока, та чак се изплаших. Нямаше нищо общо нито със секса, нито с необходимостта от физиологично потвърждение; беше чувство, съдържащо всичко, което знаех.
Когато прегърнах Ла Горда, у мен се възвърна чувството, което бях изпитал преди това, че нещо в мен, струпано и натъпкано в ниши, до които не можех съзнателно да достигна, се готвеше да избликне всеки момент. Почти ми беше ясно вече какво е то, но когато се насочих към него, го загубих.
В град Оаксака пристигнахме с Ла Горда рано привечер. Паркирах колата в една странична уличка и се отправихме пеша към центъра, на площада. Огледахме се за скамейката, където обикновено седяха дон Хуан и дон Хенаро. Беше празна. Седнахме там в почтително мълчание. Накрая Ла Горда каза, че е идвала тук много пъти с дон Хуан, но и с някого, който не може да си спомни. Не беше сигурна обаче дали не беше сънувала всичко това.
— Какво правехте с дон Хуан на тази пейка? — попитах аз.
— Нищо. Седяхме и чакахме автобуса или товарния камион, който ни взимаше да отидем до планините — отговори тя.
Аз пък й казах, че когато съм седял на тази пейка с дон Хуан, с часове сме разговаряли.
Разказах й подробно за голямото пристрастие, което той питаеше към поезията, и как аз обичах да му чета стихове, когато нямахме какво друго да правим. Скланяше да слуша поезия при условие, че си заслужаваше да се прочете само първата или понякога и втората строфа; останалото, според него, бяха глезотии от страна на поета, От стотиците стихотворения, които навярно му бях чел, имаше съвсем малко, които можеше да изслуша докрай. Отначало му четях онова, което аз харесвах; предпочитанията ми бяха към абстрактната, спираловидна, умозрителна поезия. По-нататък той ме караше да му чета и препрочитам онова, което на него му харесваше. По негово мнение едно стихотворение трябва да е компактно, за предпочитане кратко. При това трябва да е сътворено с точни, запомнящи се образи с изключителна простота.