Дарът на орела

В късния следобед, седнал на пейката в Оаксака, едно стихотворение от Сесар Валйехо винаги събуждаше у дон Хуан някакво особено чувство на копнеж. Издекламирах го по памет на Ла Горда, не толкова заради нея, колкото заради мен самия.

Чудя се какво ли прави в тоя час,
в Андите родена сладката ми Рита,
с дивите череши и тръстиките.
Та сега ме мъчи горест и кръвта се стича вътре в мен
като лениво бренди.
Чудя се какво ли прави тя с ръцете си,
които в разкаяние
гладеха колосаната белота
в тихите следобеди.
Та сега дъждът стопява само в миг
моето желание да продължа.
Чудя се какво е станало с полата й дантелена;
с грижите й; с кръшната походка;
с уханието й на млада захарна тръстика в тоя край.
Сигурно е до вратата,
взряна в бързоходен облак.
Дива патица ще изкряска върху керемидите
и накрая потръпваща ще промълви:
„Божичко, студено е!“

Невероятно жив беше този мой спомен за дон Хуан. Не беше спомен на нивото на мислите ми, нито пък беше на нивото на осъзнатите ми чувства. Беше някакъв непознат вид спомен, от който ми се доплака. От очите ми се застичаха сълзи, но те съвсем не ме утешаваха.

Последният час от следобеда имаше винаги особено значение за дон Хуан. Бях приел неговото отношение към този час и убеждението му, че ако ми се случи нещо важно, сигурно ще бъде в тоя час.

Ла Горда склони глава на рамото ми. Аз пък положих глава върху нейната. Останахме известно време така. Усетих, че се отпускам, а вълнението в мен съвсем се бе стопило. Странно ми се стори, че тази простичка постъпка — да положа глава на рамото на Ла Горда — може да ми донесе такъв покой. Прииска ми се да се пошегувам и да й кажа, че ще трябва да вържем в едно главите си. После реших, че тя може да се докачи от това. Тялото ми се разтресе от смял и установих, че съм заспал, но въпреки това очите мм бяха отворени; стига да пожелаех и можех да стана. Нямах обаче никакво желание да помръдна, затова останах така абсолютно буден и все пак заспал. Виждах как хората минават покрай нас и втренчено ни гледат. Не обръщах никакво внимание на това. Обикновено никога не бих допуснал да ни оглеждат така. И тогава изведнъж хората пред мен се превърнаха в много големи петна от бяла светлина. Бях с лице към сияйните яйца за пръв път в живота си! Дон Хуан ми беше казвал, че човешките същества се появяват на ясновидеца като сияйни яйца. Подобни фрагменти ми се бяха привиждали, но никога досега не бях фокусирал зрението си върху тях, както се беше случило през този ден.

Отначало петната светлина бяха съвсем аморфни. Сякаш очите ми не бяха на фокус. Но в един миг аз като че ли най-сетне настроих зрението си и петната бяла светлина се превърнаха в овални сияйни яйца. Бяха големи, бих казал дори огромни, може би два метра на един или повече.

По едно време забелязах, че яйцата вече не се движат. Съгледах пред себе си твърда маса сияйност. Яйцата се бяха вторачили в мен; и се надвесваха застрашително върху ми. Нарочно се раздвижих и седнах по-изправено. Ла Горда спеше дълбоко на рамото ми. Около нас се беше насъбрала група младежи. Мислеха ни може би за пияни. Правеха ни някакви гримаси. Най-нахалният опипваше гърдите на Ла Горда. Аз я разтърсих и я събудих. Станахме и набързо си тръгнахме. Те тръгнаха след нас, като ни закачаха и подвикваха всевъзможни мръсотии. Присъствието на някакъв полицай на ъгъла явно ги разубеди да продължават с простащините си. Изминахме в пълно мълчание разстоянието от площада до мястото, където бях оставил колата си. Почти се беше свечерило. Внезапно Ла Горда сграбчи ръката ми. В очите й се четеше безумство, устата й бе отворена. Тя посочи с ръка.

— Гледай! Гледай! — закрещя тя. — Нагуалът и Хенаро!

Видях двама мъже да завиват край ъгъла на продълговат блок пред нас. Ла Горда се откъсна от мен и хукна нататък. Затичах след нея и я попитах дали е сигурна. Не можеше да се овладее. Каза ми, че като вдигнали очи, и дон Хуан, и дон Хенаро я гледали втренчено. В мига, в който погледите им се срещнали, те си тръгнали.