Когато стигнахме до ъгъла, двамата бяха на същото разстояние от нас. Не успях да различа чертите им. Бяха облечени като мексикански селяни. Носеха сламени шапки. Единият беше здравеняк като дон Хуан, другият — слаб, като дон Хенаро. Двамата свиха покрай още един ъгъл и ние отново хукнахме с викове след тях. Улицата, в която бяха свърнали, беше пуста и водеше към покрайнините на града. Извиваше леко наляво. Двамата се намираха точно на кривата. И точно тогава се случи нещо, което ме накара да си помисля, че те наистина може да са дон Хуан и дон Хенаро. Беше някакво движение, което направи по-дребният от двамата. Той се обърна на три-четвърти към нас и наклони глава, сякаш да ни каже да го последваме, също както дон Хенаро ми кимаше, когато скитахме из горите. Вървеше винаги пред мен, напет, примамвайки ме да го настигна със същото движение на главата.
Ла Горда закрещя с пълен глас:
— Нагуал! Хенаро! Почакайте!
Тя затича пред мен. А те се бяха запътили много бързо към някакви бараки, които едва се виждаха в полумрака. Навярно бяха влезли в едната от тях или бяха свърнали по някоя от пътеките наоколо; защото изведнъж се изгубиха от погледа ни.
Ла Горда си остана така, повтаряйки кресливо имената им, без ни най-малко да се смущава. Наизлязоха хора да видят кой се е разкрещял. Прегърнах я, докато се успокои.
— Бяха точно пред мен — каза тя разплакана. — Нямаше и три-четири метра. Когато се развиках да привлека вниманието ти към тях, в един миг бяха вече с една пресечка по-нататък.
Опитах да я успокоя. Беше в състояние на крайна криза. Държеше се здраво за мен и трепереше. Кой знае защо, бях абсолютно сигурен, че двамата мъже не са били дон Хуан и дон Хенаро; затова и не споделях вълнението на Ла Горда. Тя ми предложи да се връщаме с колата у дома, защото нямало сила, която да я накара да отиде с мен до Лос Анджелис, нито дори до Мексико Сити. Още не било настъпило времето за нейното пътешествие. Беше убедена, че след като ги е видяла, това е предзнаменование. Бяха си заминали в посока на изток, към нейния роден град.
Нямах нищо против веднага да си тръгнем. След всичко, което ни се беше случило през тоя ден, редно беше да съм изморен до смърт. Вместо това целият тръпнех от някаква изумителна сила, напомняща ми времето с дон Хуан, когато бях готов да разбивам стени с голи ръце.
На път към колата отново ме изпълни страстна обич към Ла Горда. Никога нямаше да мога да се отблагодаря достатъчно за помощта й. Мислех, си че каквото и да беше направила, за да ми помогне да видя сияйните яйца, беше успяла. Показала се беше тъй смела, рискувайки да й се присмеят и дори физически да я накърнят, сядайки на онази пейка. Изразих й благодарността си. Тя ме погледна така, сякаш бях изгубил разсъдъка си, а после избухна в разтърсващ смях.
— Същото си мислех и аз за теб — каза тя. — Мислех си, че си го направил единствено заради мен. Аз също видях сияйни яйца. И на мен ми беше за пръв път. Видели сме ги заедно1. Както ставаше с дон Хуан и Хенаро.
Отворих й вратата на колата, поразен до дъното на душата си от това, което беше станало. До този момент бях като ням, нещо в мен бе притихнало. Но сега ме обзе такава еуфория, също като въодушевлението на Ла Горда от преди малко. Прииска ми се да хукна по улиците и да се разкрещя. Този път беше ред на Ла Горда да ме задържи. Тя приклекна и разтри прасците ми. Не зная защо, но тутакси се успокоих. Усетих, че ми е трудно да говоря. Мислите ми бягаха пред способността ми да ги изразя с думи. Не ми се искаше веднага да се върнем в родния й град. Имаше да се правят още толкова неща. Тъй като не можех да изразя точно какво искам, на практика буквално задърпах нежелаещата Ла Горда към площада, но в този час нямаше свободни пейки. Бях огладнял, затова я повлякох към ресторанта. Тя мислеше, че няма да може да яде, но когато донесоха храната, се оказа гладна колкото мен. Яденето съвсем ни отпусна.
Късно вечерта пак седнахме на скамейката. Бях решил да не говоря за това, което ни се беше случило, докато не седнем там. Отначало Ла Горда не желаеше да проговори. Моите мисли пък бяха в някакво особено състояние на въодушевление. С дон Хуан бях преживявал подобни мигове, но по правило свързани с резултатите от халюциногенните растения.
Започнах да описвам на Ла Горда какво бях видял. Най-силно впечатление ми беше направило движението на тия сияйни яйца. Те не ходеха, а се движеха някак плавно, въпреки че бяха на земята. Начинът, по който се движеха, не беше приятен. Движенията им бяха спънати, вдървени и гьрчави. Раздвижеха ли се, яйцевидната им форма се смаляваше и закръгляше; те сякаш подскачаха или се кривяха, или пък се тресяха с голяма скорост нагоре и надолу. В резултат на това се получаваше крайно неприятно невротично треперене. Най-близкото обяснение на физическото притеснение, което тяхното движение причиняваше, беше може би усещането, което човек изпитва, когато филмовата лента се пусне на по-висока скорост.