— Има толкова неща, които знам — каза тя, — и въпреки това не зная какво знам. Спомням си толкова много неща, че най-накрая вече не си спомням нищо. Смятам, че и ти самият си в същото затруднение.
Уверих я, че не го съзнавам. Тя отказа да ми повярва.
— На моменти наистина вярвам, че не знаеш — каза тя.
— В други моменти си мисля, че си играеш с нас. Нагуалът ми казваше, че самият той не знае. Сега си възстановявам много неща, които ми е казвал за теб.
— Какво означава тялото ми да започне да си спомня? — настоях аз.
— Не ме питай за това — отвърна с усмивка тя. — Не зная какво би могъл да си спомняш, нито на какво прилича това спомняне. Сама никога не съм го правила. Само толкова знам.
— Има ли някой от чираците, който да ми каже? — попитах.
— Няма — отвърна тя. — Смятам, че аз съм ти куриер, който този път ти носи само половин съобщение.
Тя стана и ме помоли да я отведа с колата до родния й град. Бях прекалено въодушевен и не ми се тръгваше. Разходихме се из площада, както аз предложих. Накрая седнахме на друга скамейка.
— Не ти ли се струва странно, че с такава лекота можем да виждаме заедно? — попита Ла Горда.
Не знаех какво става в главата й. Колебаех се дали да отговоря.
— Какво би казал, ако ти заявя, че и преди сме виждали заедно? — попита ла Горда, внимателно изричайки думите.
Не ми беше ясно какво има предвид. Тя повтори още веднъж въпроса си, но пак не разбрах смисъла на думите й.
— Когато може да сме виждали заедно? — попитах аз. — Въпросът ти няма смисъл.
— Точно там е работата — отговори тя. — Няма смисъл и въпреки това имам чувството, че и преди сме виждали заедно.
Усетих хладна тръпка и станах. Спомних си отново вълнението, което бях изпитал в града. Ла Горда отвори уста да каже нещо, но се спря по средата на думата. Взря се изумена в мен, сложи ръка на устните ми, а после буквално ме задърпа към колата.
Карах цялата нощ. Искаше ми са да говорим, да анализираме, но тя заспа като че ли нарочно, за да избегне всякакво обсъждане. Беше права, разбира се. От нас двамата тя беше тази, която познаваше опасността от прекалените анализи да разпилеем хубавото си настроение.
На излизане от колата, когато пристигнахме до дома й, тя каза, че въобще не можем да говорим за онова, което се е случило с нас в Оаксака.
— А защо, Горда? — попитах аз.
— Не искам да пилеем силата си — каза тя. — Така постъпват магьосниците. Никога не пилей това, което си постигнал.
— Но ако не говорим за това, никога няма да узнаем какво точно ни се е случило — запротестирах аз.
— Трябва да си мълчим поне девет дена — каза тя.
— Можем ли да си говорим само между нас двамата?
— Трябва да избягваме именно разговора между нас двамата — каза тя. — Ние сме уязвими. Трябва да се оставим на времето да ни излекува.
3
ПСЕВДОСПОМЕНИ НА ДРУГОТО „АЗ“
Можеш ли да ни кажеш какво става? — попита ме Нестор, когато се събрахме вечерта. — Къде ходихте двамата вчера?
Бях забравил препоръката на Ла Горда да не говорим за случилото се помежду ни. Започнах да им разказвам, че най-напред сме се отбили в близкия град и там сме открили някаква много интересна къща.
Всички бяха обхванати, изглежда, от някакъв внезапен трепет. Ококориха се, спогледаха се, а после впериха очи в Ла Горда, сякаш в очакване тя да им разкаже за това.
— И каква беше тази къща? — попита Нестор.
Понечих да отговоря, но Ла Горда ме прекъсна. Заговори забързано, почти неразбираемо. Стана ми ясно, че импровизира. Използваше дори думи и фрази от езика на мацатеките. Отправяше ми потайни погледи, в които се таеше мълчаливата молба да не казвам нищо за това.
— А какво ще кажеш за сънуването си, Нагуале? — попита ме тя с облекчението на човек, намерил изход. — Искаме да знаем всичко, което правиш. Смятам, че е много важно да ни го разкажеш.
Тя се наведе и най-нехайно прошепна в ухото ми, че заради това, което ни се е случило в Оаксака, трябва да им разкажа за сънуването си.
— Защо пък да е важно за вас? — казах високо аз.
— Смятам, че сме много близко до края — заяви тържествено Ла Горда. — Всичко, което ти казваш или правиш с нас, е вече от ключово значение.
Разказах им за събитията, които счетох за най-важни от сънуването. Дон Хуан ми беше казвал, че няма никакъв смисъл да се набляга на опитите. Беше ми подсказал едно основно правило: ако три пъти подред имам едно и също видение, трябва да му обърна специално внимание; иначе казано, опитите на новака са просто трамплин към изграждането на второто внимание.