Веднъж сънувах, че се събуждам и скачам от леглото само и само да се изправя пред самия себе си, спящ в леглото. Започнах да се наблюдавам как спя и си наложих самоконтрола да си спомня, че сънувам. След това спазих препоръките на дон Хуан — да избягвам внезапни движения или изненади и всичко да приемам със зрънце сол. Сънувачът трябва да се включи, казваше дон Хуан, в непредубедено експериментиране. Вместо да разглежда спящото си тяло, сънувачът излиза от стаята. Изведнъж, без да зная защо, и аз се озовах извън стаята си. Имах абсолютно ясното съзнание, че мигновено съм бил поставен там. Когато за пръв път застанах пред вратата, антрето и стълбището ми се видяха монументални. Ако тази нощ нещо ме беше изплашило, то това беше размерът на тия помещения — в реалния живот най-обикновени, сега антрето беше с дължина около петнайсет метра, а стълбата имаше шестнайсет стъпала.
Не ми идваше наум как да измина огромните разстояния, които се простираха пред мен. Отначало се подвоумих, после нещо ме накара да тръгна. Но не тръгнах. Не усещах стъпките си. Изведнъж се оказа, че съм се хванал за перилата. Виждах ръцете си и горната им част, но не ги чувствах. Държах се по силата на нещо, което нямаше нищо общо с мускулатурата ми, каквато я познавах. Същото се случи и когато се опитах да сляза по стълбите. Не можех да направя и стъпка. Краката ми бяха сякаш запоени един за друг. Наведох се да видя краката си, но не можех нито да ги придвижа напред, нито странично, нито пък можех да ги вдигна към гърдите си. Все едно че бях залепен за най-горното стъпало. Усещах, че съм като ония надуваеми кукли, които могат да се навеждат във всички посоки, докато легнат хоризонтално, а после отново се изправят поради тежестта в плътните им закръглени основи.
Направих върховно усилие да тръгна и затопурках от стъпало на стъпало като несръчна топка. Нужно ми беше невероятно внимание, за да стигна до долния етаж. По друг начин не бих могъл да го опиша. Необходима беше някаква форма на съсредоточаване, за да задържа границите на вниманието си, та да му попреча да се разпадне на бягащите образи от обикновения сън.
Когато най-накрая стигнах до входната врата, не можах да я отворя. Отчаяните ми опити останаха без резултат; после си спомних, че бях излязъл от стаята си, изплъзвайки се навън, сякаш вратата беше отворена. Нужно ми беше да си спомня единствено това усещане за плъзгане, за да се окажа изведнъж на улицата. Изглеждаше тъмно — някакъв особен оловносив мрак, който не ми позволяваше да различа никакви цветове. Интересът ми беше незабавно привлечен от огромна лагуна от ярка светлина точно пред мен, на нивото на очите ми. Извадих си по-скоро заключение, отколкото да забележа, че това беше уличната лампа, тъй като знаех, че точно на ъгъла има такава. И тогава разбрах, че не мога да направя възприятийното подреждане, необходимо да преценя къде — нагоре, надолу, тук или там — става това. Всичко изглеждаше просто „тук“. Нямах никакъв механизъм, както в обикновения живот, за да подредя възприятията си. Всичко беше пред мен и аз нямах никаква воля да си изградя адекватна процедура на рамкиране.
Както си стоях удивен на улицата, започнах да изпитвам чувството, че левитирам. Хванах се за металния стълб, на който бяха прикрепени лампата и уличният знак на ъгъла. Поднасяше ме силен вятър. Захлъзгах се нагоре по стълба, докато съгледах ясно името на улицата: Аштън.
След месеци, когато отново се озовах в един такъв сън, загледан в спящото си тяло, вече имах репертоар от неща, които трябваше да направя. По време на редовното си сънуване бях научил, че в това състояние значение има волята, докато материалността на тялото е нищо. Само споменът намалява скоростта на сънуването. Плъзнах се от стаята навън без да се бавя, тъй като не ми се налагаше да се мъча нито да отварям вратата, нито да ходя, за да се придвижвам. Антрето и стълбището не бяха толкова необятни, както ми се бяха сторили предния път. Плъзнах се по тях с голяма лекота и този път стигнах до улицата, където си наложих да се придвижа на три блока по-нататък. И тогава осъзнах, че лампите представляват все така силно смущаваща гледка. Щом фокусирах вниманието си върху тях, те се превръщаха в езера с неизмерими размери. Другите елементи на този сън лесно можех да овладея. Сградите бяха неимоверно големи, но ми изглеждаха познати. Замислих се как да постъпя. И тогава съвсем случайно проумях, че ако не се вглеждам в нещата, а само им хвърлям по един поглед, точно както правим във всекидневния си свят, ще подредя възприятията си. С други думи, ако спазвам препоръките на дон Хуан до последната буквичка и приема за даденост своето сънуване, мога да се възползвам от възприятийните способности в своето всекидневие. След няколко минути сцената стана ако не съвсем позната, то поне контролируема.