Следващият път, когато имах подобен сън, отидох до любимото си кафене на ъгъла. Причината да го избера беше защото бях свикнал да ходя там винаги в ранните часове на утрото. В моето сънуване видях същите келнерки, които работеха в тази нощна смяна; видях редичката от хора, които се хранеха на тезгяха, а в самия му край съгледах и един особен образ — някакъв мъж, когото виждах почти всеки ден да се разхожда безцелно из двора на Калифорнийския университет в Лос Анджелис. Беше единственият човек, който всъщност ме погледна. В мига, в който влязох, той като че ли ме усети. Обърна се и се вторачи в мен.
Заварих същия човек в часовете на разходките ми след няколко дни в същото кафене в ранните часове на утрото. Той ме погледна веднъж и сякаш ме позна. От това той се ужаси и хукна навън, без да ми даде възможност да поговоря с него.
Още веднъж се върнах в същото кафене, когато се промени ходът на моето сънуване. Докато гледах ресторанта откъм улицата, сцената стана друга. Вече не виждах познатите сгради. Вместо това пред очите ми се разкри праисторическа сцена. Не беше и нощ. Беше ясен ден и аз съзирах тучна ливада. Навсякъде из нея се виждаха блатни, яркозелени, подобни на тръстики растения. Точно до мен се издигаше скалист зъбер с височина два и половина-три метра. На върха седеше огромен праисторически тигър с извити кучешки зъби. Вкамених се. Загледахме се продължително един друг от упор. Размерите на този звяр бяха поразителни и въпреки това в него нямаше нищо гротескно, нито непропорционално. Беше с превъзходна глава, големи очи с цвят на тъмен пчелен мед, масивни лапи, огромен гръден кош. Най-силно впечатление ми направи цветът на козината му. Беше изцяло тъмнокафява, почти шоколадова. Цветът й ми напомняше за печени зърна кафе, само че по-лъскави; беше странно дългичка козина, но не рошава, нито мека като на плъх. Не приличаше на козината на пума, нито на вълк, нито на полярна мечка. Приличаше на нещо, което до този момент не бях виждал.
От този миг нататък за мен стана обичайно да виждам тигъра. От време на време сцената беше облачна и хладна. Виждах как в долината вали дъжд — гъст, обилен дъжд. Друг път долината се къпеше в слънце. Много често виждах в долината и други тигри с извити зъби. Чувах дори уникалния им писклив рев — за мен удивително отблъскващ звук.
Тигърът нито веднъж не ме докосна. Взирахме се един в друг на разстояние от три-четири метра. И все пак можех да кажа какво той иска. Показваше ми как да дишам по един специфичен начин. В сънуването си стигнах дотам — да имитирам тъй добре дишането на тигъра, че усещах как сам се превръщам в тигър. Казах на чираците, че най-осезаемият резултат от сънуването ми е моето тяло, което беше станало по-мускулесто.
След като изслуша моя разказ, Нестор остана удивен колко различно е тяхното сънуване от моето. В тяхното те си имали определени задачи. Нестор например трябваше да изнамери лек за всички болести, от които може да заболее човешкото тяло. Задачата на Бениньо беше да предскаже, да предвиди, да намери разрешение за всичко, от което човек се интересува. Задачата на Паблито беше да изнамери начини да строи. Нестор каза, че тия задачи били причината той да се занимава с медицински растения, Бениньо да си има оракул, а Паблито да бъде дърводелец. Добави също, че засега те само са се докоснали до повърхността на сънуването и не няма нищо съществено, за което да разкажат.
— Сигурно мислиш, че сме направили нещо голямо — продължи той, — но не е така. Хенаро и Нагуалът правеха всичко вместо нас и тия четири жени. Нищо не сме направили сами.
— На мен ми се струва, че към теб Нагуалът е подходил различно — каза Бениньо, говорейки много бавно и натъртено. — Ти сигурно си бил тигър и сто на сто ще се превърнеш отново в такъв. Това се случи и е Нагуала: навремето е бил врана и още в този живот отново се превърна във врана.
— Проблемът е там, че този вид тигър вече не съществува — каза Нестор. — Никога не сме чували какво става в такива случаи.
Той завъртя глава така, че да обхване всички в този си жест.
— Аз зная какво става — намеси се Ла Горда. — Спомням си, че Нагуалът Хуан Матус наричаше това „сънуване на призраци“. Казваше, че никой от нас никога не е правил сънуване на призраци, защото постъпките ни не са нито стихийни, нито разрушителни. Самият той никога не го бил правил. Казваше също, че който го прави, е белязан от съдбата да има духове за помощници и съюзници.