— Знаеш ли за какво приказва! — попита ме Нестор. Нямаше откъде да зная. Казах им, че трябва да се обърнат за отговор към самите себе си. Но никой не предложи някакъв вариант.
— Казал е на Жозефина и други неща, които тя не може да си спомни — продължи Ла Горда. — И сега наистина не знаем как да постъпим. Елихио спомена, че ти си Нагуалът и трябва да ни помогнеш, но че не си за нас. Едва след като си припомниш своята лява страна, ще можеш да ни заведеш там, където трябва да идем.
Нестор заговори бащински на Жозефина и я накара тя да си спомни какво е казал Елихио, вместо да настоява аз да си спомням нещо, което беше навярно закодирано, тъй като никой от нас не можеше да го разгадае.
Жозефина примигна и се намръщи, сякаш се намираше под някаква тежест, която я натиска към земята. Приличаше всъщност на парцалена кукла, която се смалява под натиск. Наблюдавах я в истинско недоумение.
— Не мога — каза накрая тя. — Знаех какво ми говори, когато се обръщаше към мен, но сега не мога да кажа какво беше. Не се сещам.
— Спомняш ли си някои думи? — попита Нестор. — Една дума поне?
Тя изплези език, разтърси глава на двете страни и в същото време изкряска.
— Не, не мога — каза след малко.
— Какво е сънуването ти, Жозефина? — попитах.
— Такова, каквото го зная — тросна се тя.
— Аз съм ви казвал как го правя — настоях отново. — Сега ми разкажете как вие го правите.
— Затварям си очите и виждам една стена — започна тя. — Тя е като от мъгла. Там ме чака Елихио. Превежда ме през нея и ми показва разни неща. Не зная какво правим, но го правим заедно. После ме връща до стената и ме пуска. И аз се връщам и забравям какво съм видяла.
— А как стана така, че си ходила с Ла Горда? — попитах пак аз.
— Елихио ми каза да я взема — отвърна тя. — Двамата изчакахме Ла Горда и когато тя навлезе в сънуването си, ние я грабнахме и я издърпахме зад стената. Два пъти сме го правили.
— И как я грабнахте? — попитах аз.
— Не зная! — отвърна Жозефина. — Но ще изчакам и теб, когато извършваш сънуването, и ще те грабна; тогава вече и ти ще знаеш.
— Всеки ли можеш да грабнеш2 — попитах.
— Естествено — усмихна се тя. — Но не го правя, защото се хабя. Грабнах Ла Горда, защото Елихио ми каза, че иска да й предаде нещо, тъй като била с по-хладен разум.
— Значи Елихио ти е казал сигурно и на теб същото, Горда — обърна се Нестор към нея с непозната за мен твърдост в гласа си.
Ла Горда направи необичаен жест, като сведе глава, отвори уста, с повдигнати устни в ъгълчетата; сви рамене и вдигна двете си ръце над главата.
— Жозефина току-що ти каза какво се случи — отговори му тя. — Няма начин да си спомня. Елихио говори с различна бързина. Той говори, но тялото ми не може да го разбере. Не, не. Тялото ми не може да си спомни, това е. Зная, че каза, че Нагуалът тук ще си спомни и ще ни заведе там, където трябва да отидем. Повече не можа да ми каже, защото имаше много неща за казване, а времето ни беше малко. Каза, че някой, но не си спомням кой, специално ме чака мен.
— И това ли е всичко, което каза? — настоя Нестор.
— Когато го видях за втори път, той ми каза, че всички ние трябва да си спомним нашата лява страна, рано или късно, ако искаме да отидем там, където трябва да отидем. Но той трябва да си я спомни пръв.
Тя ме посочи и ме блъсна, както беше направила преди малко. Стори го толкова силно, че аз се претърколих като топка.
— Защо правиш това, Горда? — попитах я аз леко раздразнен.
— Опитвам се да ти помогна да си спомниш — каза тя. — Нагуалът Хуан Матус ми казваше, че от време на време трябва да те бутам, за да те разтърся.
Най-неочаквано Ла Горда ме прегърна.
— Помогни ни, Нагуал — замоли се тя. — Ако не го направиш, все едно че сме умрели.
Щях да се разплача. Не заради тяхната дилема, а защото усетих, че нещо в мен се раздвижи. Нещо, което си пробиваше път навън, откакто бяхме ходили в оня град.
Сърцето ми се късаше от умолителния тон на Ла Горда. И тогава получих нов пристъп на онова, което приличаше на свръхвентилация. Обля ме студена пот и стомахът ми се надигна. Ла Горда се зае абсолютно нежно с мен.
Вярна на практиката си да изчаква, преди да разкрие какво е установила, Ла Горда нямаше намерение да обсъждаме нашето виждане заедно в Оаксака. Дни наред тя остана разсеяна и категорично равнодушна. Не искаше да обсъждаме дори моето разболяване. Не го искаха и другите жени. Дон Хуан обичаше да набляга на необходимостта да се изчаква най-подходящият момент, за да се каже нещо, което дълго е кътано. Разбирах механизма на действията на Ла Горда, макар да считах настойчивостта й да изчаква прекалено досадна и в разрез с нашите нужди. Не можех да остана твърде дълго с тях, затова помолих да се съберем и да споделим това, което знаем. Тя обаче беше непреклонна.