— Трябва да изчакаме — каза тя. — Трябва да дадем възможност на телата ни сами да дойдат до някакво разрешение. Задачата ни е да си спомним не с ума, а с телата. Всички го разбират така.
Тя ме погледна изпитателно. Търсеше, изглежда, някакъв намек, който да й подскаже, че и аз съм разбрал задачата. Признах, че съм крайно озадачен, тъй като съм външен човек. Аз бях сам, докато те се крепяха един друг.
— Това е мълчанието на воините — каза тя и се разсмя, а после добави примирително: — Мълчанието не означава, че не можем да говорим за нещо.
— Може би трябва да се върнем към стария ни разговор за изгубването на човешката форма — предложих аз.
В очите й се появи искрица на отегчение. Обясних надълго и нашироко, че — специално когато се намесват чужди понятия — смисълът им трябва да ми бъде постоянно изясняван.
— Какво по-точно искаш да знаеш? — попита тя.
— Всичко, което ти би искала да ми кажеш — отвърнах аз.
— Нагуалът ми казваше, че загубата на човешката форма носи свобода — каза тя. — Вярвам го. Но все още не съм усетила такава свобода.
За момент настъпи мълчание. Очевидно преценяваше реакцията ми.
— И каква е тази свобода, Горда? — попитах.
— Свободата да си спомниш своето „аз“ — каза тя. — Нагуалът казваше, че загубването на човешката форма е като спирала. Тя ти дава свободата да си спомняш, а това от своя страна те прави още по-свободен.
— А ти защо още не си усетила тази свобода? — попитах.
Тя цъкна с език и сви рамене. Изглеждаше смутена, или пък не искаше да продължим разговора.
— Аз съм вързана за теб — каза тя. — Докато ти не загубиш своята човешка форма, за да си спомниш, аз няма да мога да разбера какво представлява тази свобода. Но вероятно ти няма да можеш да загубиш човешката си форма, освен ако първо не си спомниш. И бездруго не бива да говорим за това. Защо не отидеш да поговориш малко с Хенаросите?
Беше като майка, която изпраща детето си да поиграе. Ни най-малко не се смутих от това. Ако беше някой друг, лесно бих проявил арогантност или презрение. Разликата беше в това, че ми е приятно да съм с нея.
Заварих Паблито, Нестор и Бениньо в къщата на Хенаро да играят на някаква непозната игра. Паблито висеше на около метър и половина над пода в нещо подобно на кожен хамут, привързан на гърдите му през подмишниците. Хамутът приличаше на дебела кожена жилетка. Насочих вниманието си към нея и забелязах, че всъщност Паблито е стъпил на плътни прашки, увиснали от хамута като стремена. Висеше в средата на стаята от две въжета, прехвърлени през дебела кръгла напречна греда, която служеше за подпора на покрива. Всяко въже беше вързано към самия хамут около раменете на Паблито с помощта на метална халка.
И Нестор, и Бениньо държаха по един край от въжето. Стояха прави, с лице един към друг, и задържаха Паблито във въздуха, като придърпваха въжето. Паблито се беше хванал с цялата си сила за два дълги, тънки пръта, опрени в земята и пасващи удобно в свитите му ръце. Нестор беше от лявата страна на Паблито, а Бениньо — от дясната.
Играта приличаше на тристранно дърпане на въже — жестока игра между тези, които теглеха, и другия, който висеше.
Когато влязох в стаята, чух единствено тежкото дишане на Нестор и Бениньо. Мускулите на ръцете и шиите им бяха изпъкнали от тегленето.
Паблито гледаше ту единия, ту другия, като фокусираше очите си за части от секундата. И тримата бяха тъй погълнати от играта, че дори не забелязаха присъствието ми, или даже това да бе станало, не можеха да си позволят да прекъснат концентрацията си, за да ме поздравят.
В продължение на десет-петнайсет минути Нестор и Бениньо се взираха един в друг в пълно мълчание. После Нестор се престори, че пуска въжето. Бениньо не се улови на номера, но Паблито се улови. Той се хвана още по-здраво с лявата си ръка и засука крака около въжето, за да прилепне още по-плътно. Тогава Бениньо използва момента и в секундата, в която Паблито отпусна хватката си, дръпна силно въжето.
С това свое дръпване Бениньо изненада както Паблито, така и Нестор. Паблито увисна на въжето с цялата си тежест. Нестор беше надиграй. Паблито отчаяно се помъчи да запази равновесие. Беше безсмислено — Бениньо печелеше рунда.
Паблито се измъкна от хамута и дойде при мен. Попитах го за необикновената им игра. Стори ми се, че не желае да разговаря. След като оставиха такъмите си настрана, Нестор и Бениньо дойдоха при нас. Нестор каза, че играта била измислена от Паблито, който открил структурата й в сънуването и след това я изградил като игра. Отначало това било средство за упражняване на мускулите едновременно на двама им. Редували се на висилката. Но после сънуването на Бениньо им дало възможност да се включат в игра, където и тримата да напрягат мускулите си; като оставали понякога с часове в състояние на пълна готовност, те започнали да изострят визуалната си сила.