— Сега Бениньо смята, че с това помагаме на телата си да си спомнят — продължи Нестор. — Ла Горда, например, играе много особено. Всеки път печели, независимо в коя позиция играе. Бениньо мисли, че е така, защото тялото й си спомня.
Попитах ги дали още спазват правилото за мълчанието. Те се разсмяха. Паблито каза, че Ла Горда искала повече от всичко да бъде като Нагуала Хуан Матус. Нарочно го имитирала до най-абсурдните детайли.
— Мислиш ли, че можем да поговорим за онова, което се случи онази вечер? — попитах аз почти удивен, тъй като Ла Горда толкова силно се беше противопоставила.
— Това нас не ни интересува — отговори Паблито. — Ти си Нагуалът.
— Бениньо си спомни нещо наистина, ама наистина особено — каза Нестор, без да ме поглежда.
— Мисля, че е някакъв смесен сън — каза Бениньо. — Но Нестор не мисли така.
Зачаках нетърпеливо. Подканих ги с глава да продължат.
— Оня ден той си спомни, че си го учил как да гледа за следи в мека пръст — каза Нестор.
— Сигурно е било сън — отвърнах аз.
Прищя ми се да се изсмея на нелепата идея, но и тримата ме погледнаха умолително.
— Абсурд — казах аз.
— Така или иначе, по-добре сега да ти кажа, че и аз имам подобен спомен — каза Нестор. — Заведе ме при някакви скали и ми показа как да се крия. Моят сън обаче не беше смесен. Аз бях буден. Разхождахме се с Бениньо един ден да търсим растения и изведнъж си спомних, че си ме учил, и тогава се скрих, както ти ме беше научил, и изкарах акъла на Бениньо.
— Аз да съм те научил! Не може да бъде! Кога? — попитах изумен аз.
Започвах да се изнервям. Май не се шегуваха.
— Кога ли? Точно там е работата — каза Нестор. — Не можем да се досетим кога. Но и Бениньо, и аз знаем, че беше ти.
Усетих някаква тежест, угнетение. Дишането ми се затрудни.
Страхувах се, че отново ще ми прилошее. И точно тогава реших да им разкажа за това, което Ла Горда и аз бяхме видели заедно. От този разговор малко се поотпуснах. В края на моя разказ отново се владеех.
— Нагуалът Хуан Матус ни е оставил малко отворени — каза Нестор. — Всички можем малко да виждаме. Виждаме дупки в хората, които са имали деца, а от време на време виждаме и мъничко сияние у хората. Тъй като ти изобщо не виждаш, изглежда като че ли Нагуалът те е оставил абсолютно затворен, за да можеш да се отвориш отвътре. В този случай ти си помогнал на Ла Горда и тя или вижда отвътре, или просто те е яхнала.
Казах им, че събитията в Оаксака може да са само щастлива случайност.
Паблито реши, че трябва да отидем при любимата скала на Хенаро и да седнем там, сбрали глави в едно. Другите двама приеха предложението му като бляскаво. Аз нямах възражения. И макар да седяхме дълго там, нищо не ни се случи. За сметка на това моите нерви наистина съвсем се отпуснаха.
Докато още седяхме на скалата, аз им разказах за двамата мъже, които Ла Горда бе взела за дон Хуан и дон Хенаро. Те се спуснаха тутакси надолу и направо ме завлякоха в къщата на Ла Горда. Най-много се вълнуваше Нестор. Беше направо като побъркан. От тях разбрах само, че са очаквали именно такъв знак.
На вратата ни чакаше Ла Горда. Знаеше вече какво съм им разказал.
— Исках просто да дам малко време на тялото си — каза тя, преди да изречем и дума, — Трябваше да съм абсолютно сигурна, и вече съм. Бяха Нагуалът и Хенаро.
— Какво имаше в ония бараки? — попита Нестор.
— Не влязоха вътре — отговори Ла Горда. — Отправиха се към нивите, на изток. Към нашия град.
Искаше сякаш да ги укроти. Помоли ги да останат; те не пожелаха. Извиниха се и си тръгнаха. Сигурен бях, че в нейно присъствие чувстваха неудобство. А тя ми се стори много ядосана. Харесваха ми тия нейни пристъпи на гняв, а това беше съвсем противоположно на нормалните ми реакции. Винаги се дразнех в присъствието на хора в такова състояние, с изключение, кой знае защо, на Ла Горда.
Рано привечер се събрахме в стаята на Ла Горда. Всички изглеждаха много загрижени. Седяха безмълвни и се взираха в пода. Ла Горда опита да започне разговор. Каза, че не си е губила времето, че е направила някоя и друга сметка и е стигнала до някои решения.