— Не става дума да се прави някоя и друга сметка — каза Нестор. — Задачата е да си спомняме с тялото.
Сякаш вече си бяха говорили за това един на друг, ако можехме да съдим по одобрителните кимания, които му отправиха. Това ни остави с Ла Горда като в изолация.
— Лидия също си спомни нещо — продължи Нестор. — Помислила, че е заради нейната наивност, но след като чула какво съм си спомнил аз, тя ни каза, че този Нагуал тук я бил завел на лечител и я оставил там да й лекуват очите.
Извърнахме се с Ла Горда към Лидия. Тя сведе глава, сякаш се смущаваше. Измърмори нещо. Споменът изглеждаше особено мъчителен за нея. Каза, че когато дон Хуан я открил за пръв път, очите й били инфектирани и тя не можела да вижда. Някой я откарал с кола много далеч, чак до лечителя, който я бил излекувал. Досега била убедена, че дон Хуан е сторил това, но като чула гласа ми, разбрала, че именно аз съм я завел. От деня, в който се срещнала с мен, несъответствието в тоя спомен я хвърлило в истинска агония.
— Ушите ми не ме лъжат — добави Лидия след продължително мълчание. — Точно ти ме заведе там.
— Не е възможно! Не е възможно! — разкрещях се аз.
Тялото ми се разтресе, не можех да го овладея. Изпитвах някакво чувство за двойнственост. Онова, което навярно наричах рационалното си същество, сега бе неспособно да контролира останалата част от мен и зае ролята на зрител. Някаква част от мен наблюдаваше, докато друга се тресеше.
4
ПРЕКРАЧВАНЕ ГРАНИЦИТЕ НА ОБИЧТА
КАКВО НИ СТАВА, ГОРДА? — попитах аз, след като другите се разотидоха по домовете си.
— Телата ни си спомнят, но още не мога да се сетя какво — каза тя.
— Вярваш ли в спомените на Лидия, Нестор и Бениньо?
— Разбира се. Те са много сериозни хора. Не казват нещата просто така, пък после каквото ще да става.
— Но това, което твърдят, е невъзможно. Вярваш ми, нали, Горда?
— Вярвам, че не си спомняш, но тогава…
Не завърши изречението. Дойде до мен и зашепна в ухото ми. Каза, че имало нещо, което Нагуалът Хуан Матус я накарал да обещае да не казва, докато не настъпи подходящият момент; един коз, който да бъде използван едва когато вече няма друг изход. После добави с драматичен шепот, че Нагуалът е предвиждал новата им конфигурация на живеене, която се получила в резултат на това, че съм отвел Жозефина при Паблито в Тула. Каза още, че ако следваме естествения ред на тази организация, имало нищожен шанс да успеем като група. Ла Горда обясни, че тъй като сме се разделили на двойки, образуваме жив организъм. Така приличаме вече на змия, гърмяща змия. Змията има четири сектора и е разделена по дължина на две половини, мъжка и женска. Каза, че тя и аз представляваме първата половина от змията — главата. Това е една хладна, пресметлива, отровна глава. Вторият сектор, образуван от Нестор и Лидия, представлява твърдото и честно сърце на змията. Третият е корема — подвижен, на настроения, стомах, на който не може да се разчита — това са Паблито и Жозефина. И четвъртият сектор — опашката, където се намират роговите пръстени, се състои от двамата, които в реалния живот могат да си тракат на своя език цоцил в продължение на часове: това са Бениньо и Роза.
Ла Горда се поизправи от положението, което бе заела, за да ми шепне в ухото. Усмихна ми се и ме потупа по гърба.
— Елихио беше казал една дума, за която най-после се сетих — продължи тя. — Жозефина се съгласи с мен, че е казал на няколко пъти думата „пътека“. Ще тръгнем по някаква пътека!
Без да ми даде повече възможност да й задавам въпроси, тя каза, че ще поспи малко, а после всички ще се съберем и ще отидем на излет.
Тръгнахме преди полунощ, на ярката лунна светлина. Отначало никой от другите не искаше да тръгва, но Ла Горда много хитро им скицира уж описанието на дон Хуан за змията. Преди да потеглим, Лидия предложи да си вземем храна, в случай че излетът се окаже дълъг. Ла Горда отхвърли предложението й, тъй като не сме знаели нищичко за естеството на тоя излет. Каза още, че Нагуалът Хуан Матус веднъж й посочил началото на една пътека и й казал, че при подходяща възможност трябва да стъпим на това място и да оставим силата на пътеката да се разкрие пред нас Ла Горда добави, че това не била обикновена козя пътека, а естествена линия на земята, която според Нагуала щяла да ни даде силата и познанието, стига да я следваме и да станем едно с нея.
Придвижвахме се под комбинирано ръководство. Ла Горда ни заразяваше със своята импулсивност, а Нестор познаваше терена. Тя ни поведе към някакво място в планината. После Нестор се зае със задачата да намери пътеката. Формацията ни беше очевидна — главата водеше напред, а другите се подреждаха според анатомичния модел на змията: сърцето, червата, опашката. Мъжете бяха от дясната страна на жените. Всяка двойка беше на петнайсетина метра зад тази отпред.