Вървяхме колкото можем по-бързо и по-тихо. По едно време залаяха кучета; но когато се изкачихме по-нагоре в планината, останаха само гласовете на щурците. Вървяхме дълго. Изведнъж Ла Горда спря и сграбчи ръката ми. Посочи пред нас. На двайсет-трийсет метра, точно насред пътеката, бе застанал масивен силует на огромен мъж, висок над два метра. Беше се изпречил на пътя ни. Скупчихме се в плътна група. Очите ни бяха вперени в тъмнеещия силует. Той не помръдна. След малко Нестор направи сам няколко стъпки към него. Едва тогава фигурата се раздвижи. Запъти се към нас. Независимо че беше като великан, движенията му бяха гъвкави.
Нестор хукна назад. В момента, в който се присъедини към нас, мъжът спря. Ла Горда тръгна смело към него. Мъжът направи още една стъпка към нас. Стана явно, че ако продължим да се движим напред, ще се сблъскаме с великана. Не бяхме равностойни противници, който и да беше той. Без да чакам да ни бъде доказано това, поех инициативата и задърпах всички назад, като ги отклоних набързо от това място.
Върнахме се обратно в къщата на Ла Горда в пълно мълчание. Стигнахме там след няколко часа. Бяхме крайно изтощени. Когато вече седяхме в безопасност в стаята, първа заговори Ла Горда.
— Ние сме обречени — каза ми тя. — Ти не желаеше да продължим напред. Онова нещо на пътеката беше един от съюзниците ти, нали? Те излизат от скривалищата си само когато ти ги повикаш.
Не отговорих. Нямаше смисъл да протестирам. Спомних си за безбройните случаи, когато вярвах, че дон Хуан и дон Хенаро са се наговорили. Все подозирах, че докато дон Хуан ми говори в тъмното, дон Хенаро се маскира, за да ме изплаши, а после дон Хуан настояваше, че това бил съюзник. Идеята, че навсякъде има съюзници, или свободни елементи, които убягват на всекидневното ни внимание, беше прекалено крайна за мен. Но доживях да разбера, че съюзниците, както ги описваше дон Хуан, наистина съществуват; имаше, както казваше той, свободни елементи навсякъде в този свят.
Най-авторитарно, рядко за мен във всекидневието ми, аз станах и заявих на Ла Горда и останалите, че имам за тях предложение, което те или ще приемат, или аз повече няма да се занимавам с тях. Ако са готови да излязат от къщата, аз ще поема отговорността да ги заведа другаде. Ако не са готови, ще се чувствам свободен от всякакво задължение спрямо тях.
Почувствах в себе си вълна на оптимизъм и сигурност. Никой не каза нищо. Погледнаха ме безмълвно, сякаш вътрешно преценяваха това, което казвам.
— За колко време ще си вземете нещата? — попитах аз.
— Нямаме неща — каза Ла Горда. — Ще тръгнем така. Ако се налага, можем да тръгнем и на минутата. Но ако можем да изчакаме три дена, за нас ще е по-добре.
— А домовете ви? — попитах.
— Соледад ще се погрижи — отвърна тя.
За пръв път, откакто се бях запознал с нея, тя споменаваше името на Соледад. Бях толкова заинтригуван, че тутакси забравих за драматичния момент. Седнах. Ла Горда не се решаваше да отговори на въпросите ми относно доня Соледад. Намеси се Нестор и каза, че доня Соледад се намира някъде насам, но никой не знае с какво се занимава. Тя идва и си отива, без да дава обяснения никому, като споразумението им с нея било те да се грижат за нейната къща и обратното. Доня Соледад знаела, че рано или късно те ще я напуснат, и поела отговорността да направи необходимото и да се разпореди с вещите им.
— Как ще й съобщите? — попитах.
— Това е грижа на Ла Горда — каза Нестор. — Ние не знаем къде се намира.
— Къде е доня Соледад, Горда? — попитах аз.
— Откъде да знам, по дяволите? — сопна ми се Ла Горда.
— Но нали ти й се обаждаш? — попита Нестор.
Ла Горда ме погледна. Направи го случайно и въпреки това потръпнах. Познавах този поглед, но откъде? Нещо се размърда в недрата на тялото ми: слънчевият ми сплит беше твърд, както не го бях усещал никога досега. Диафрагмата ми като че се надигаше от самосебе си. Тъкмо се чудех дали да не легна, когато изведнъж се оказах прав.
— Ла Горда не знае — казах. — Само аз знам къде се намира.
Всички се вцепениха, а аз навярно повече от всеки друг. Бях изрекъл думите без никакво рационално основание. В момента, в който ги казвах на глас, обаче, бях напълно убеден, че зная къде се намира. Нещо като светкавица бе преминало през съзнанието ми. Видях някаква планинска местност с много остри зъбери и върхове; неравен терен, пуст и неприветлив. Щом заговорих, следващата ми осъзната мисъл беше, че трябва да съм виждал този пейзаж на филм и че напрежението от съжителството с тия хора навярно е причинило пробив в съзнанието ми.