— Искаш да кажеш, че не ти е ясно защо го каза? — попита ме Нестор.
Подбрал беше думите си внимателно. По-естественото, поне за мен, беше да каже: „Значи наистина не знаеш къде е“. Заявих им, че ме е връхлетяло нещо непознато. Описах терена, който бях видял във въображението си, и увереността, която бях изпитал, че доня Соледад се намира именно там.
— Често ни се случва — каза Нестор.
Обърнах се към Ла Горда и тя кимна с глава. Поисках някакво обяснение.
— Такива налудничави размесени неща непрекъснато ни се привиждат — каза тя. — Попитай Лидия или Роза, или Жозефина.
Откакто се бяха разпределили по нов начин, Лидия, Роза и Жозефина не бяха споделяли нищо с мен. Ограничаваха се до поздравите и случайните забележки за храната и времето.
Лидия избягваше погледа ми. Само измърмори как на моменти има чувството, че си спомня и други неща.
— Понякога мога истински да те мразя — съобщи ми тя. — Според мен ти се преструваш на глупав. После си спомням, че ти се разболя заради нас. Ти ли беше всъщност?
— Разбира се, че той беше — намеси се Роза. — И аз си спомням някои неща. Помня една дама, която беше много любезна с мен. Учеше ме как да се пазя чиста, а този Нагуал ми подряза за пръв път косата, докато дамата ме държеше, защото много ме беше страх. Дамата ме обичаше. През цялото време ме гушкаше. Беше много висока. Спомням си как лицето ми се притискаше до гърдите й, докато ме гушкаше. Беше единственият човек, който се е грижил за мен. С радост бих умряла за нея.
— И коя беше тази дама, Роза? — попита Ла Горда с притаен дъх. Роза ме посочи с брадичка — жест, натежал от униние и презрение.
— Той знае — каза тя.
Всички ме загледаха в очакване на отговора. Аз се ядосах и креснах на Роза, че не й е работа да разправя неща, които всъщност са обвинения. Въобще не ги лъжех.
Роза не се смути от избухването ми. Спокойно обясни как си спомня когато дамата й казала, че някой ден, след като оздравея, аз ще се върна. Роза разбрала, че дамата се грижи и за мен, за да оздравея по-бързо; затова трябвало да знам коя е и къде се намира, защото изглеждам вече здрав.
— И от какво съм бил болен, Роза? — попитах я аз.
— Разболя се, защото не можеше да удържиш твоя свят — каза тя, напълно убедена в думите си. — Някой ми беше разправял, преди много време, струва ми се, че ти не си създаден за нас, точно както е казал Елихио на Ла Горда в сънуването. И си напуснал именно заради това и Лидия никога не ти го е пропила. Тя винаги ще те мрази.
Попитах Жозефина дали и тя си спомня за мен.
— Спомням си, как не — отвърна тя ухилена. — Но ти ме знаеш, аз съм луда. Не можеш да ми повярваш. На мен не може да се разчита.
Ла Горда настоя да чуе какво си спомня Жозефина. Тя пък се беше заинатила да не казва нищо и двете се скараха за туй-онуй; накрая Жозефина ми каза:
— И каква е ползата от цялото това спомняне? Само си приказваме. Пукната пара не струва това.
Изглежда Жозефина бе уцелила всички точно по болното място. Нямаше какво повече да се казва. Поседяха още няколко минути в пълно мълчание и станаха да си тръгват.
— Помня, че ми купи хубави дрехи — изведнъж се обърна към мен Жозефина. — Не помниш ли как паднах по стълбите в един магазин? Едва не си счупих крака и ти трябваше да ме носиш на ръце.
Всички отново насядаха и впериха очи в Жозефина.
— Помня също някаква луда жена — продължи тя. — Искаше да ме набие и ме гонеше навсякъде, докато най-накрая ти се ядоса и я спря.
Усетих, че се ожесточавам. Като че ли всички се бяха заловили за думите на Жозефина, след като самата тя ни беше казала да не й вярваме, защото е побъркана. Права беше. За мен спомените й бяха истинско умопомрачение.
— Зная и защо се разболя — продължи тя. — Там бях. Но не мога да си спомня къде. Пренесоха те отвъд стената от мъгла, за да намерите тая глупава Горда. Предполагам, че се беше изгубила. Не можеше да се върнеш. Когато те изведоха оттам, беше почти като умрял.
Мълчанието, което настъпи след тия нейни разкрития, беше направо угнетително. Страхувах се да попитам каквото и да е.
— Не мога да си спомня защо тя беше отишла там, а също и кой те върна — продължи Жозефина. — Помня обаче, че ти беше болен и вече не ме познаваше. А глупавата Горда се кълне, че не те е познавала, когато за пръв път дойде в тая къща преди няколко месеца. Аз пък веднага те познах. Помня, че ти беше Нагуалът, който се разболя. Искаш ли да знаеш още нещо? Според мен тия жени просто ти се подмазват. А също и мъжете, особено оня глупак Паблито. Те са длъжни да си спомнят, защото и те бяха там.