— Можеш ли да си спомниш къде бяхме? — попитах аз.
— Не, не мога — отвърна Жозефина. — Ако ме заведеш там обаче, ще си спомня. Когато всички бяхме там, наричаха ни пияници, защото бяхме капнали от умора. На мен най-малко ми се виеше свят, затова си спомням почти всичко.
— Кой ни наричаше пияници? — попитах.
— Не теб, всички нас — отговори Жозефина. — Не зная кой. Предполагам Нагуалът Хуан Матус.
Погледнах ги и всички отклониха очи.
— Стигаме до края — измърмори Нестор, сякаш говореше на себе си. — Краят ни е да се взираме в очите. Изглежда всеки момент щеше да се разридае.
— Трябва да съм доволен и горд, че сме стигнали до края — продължи той. — И въпреки това съм тъжен. Можеш ли да ми го обясниш, Нагуале?
Внезапно всички се натъжиха. Дори непокорната Лидия се натъжи.
— Какво пък ви прихвана сега? — попитах оживено аз.
— За какъв край говорите?
— Мисля, че всички знаят за какъв край — каза Нестор.
— Напоследък изпитвам странни чувства. Нещо ни вика. И не трябва да се оставяме така. Прилепваме се.
Паблито изпадна в някакво кавалерско настроение и каза, че Ла Горда е единствената между тях, която не се прилепва за нищо. Той ме увери, че всички останали са почти безнадеждни егоисти.
— Нагуалът Хуан Матус казваше, че когато дойде времето да тръгваме, ще има знак — намеси се Нестор. — Нещо, което истински харесваме, ще дойде и ще ни вземе.
— Казваше, че не е нужно да е нещо велико — допълни Бениньо. — Достатъчно е да го харесваме.
— За мен знакът ще дойде под формата на оловните войничета, каквито никога не съм имал — каза ми Нестор.
— Ще дойдат да ме вземат цяла редица хусари на коне. А за теб какво ще бъде?
Спомних си как веднъж дон Хуан ми беше казал, че смъртта може да е зад всяко нещо, което човек може да си представи, дори зад някоя точица върху бележника ми. Тогава той си бе послужил с метафора за моята смърт. Аз пък му бях разказал как веднъж, докато си ходех по булевард „Холивуд“ в Лос Анджелис, бях дочул звуците на тромпет, на който изпълняваха стара, идиотски популярна мелодия. Музиката се носеше от магазина за плочи насреща. Никога преди не бях чувал по-красиви звуци. Бях като омагьосан. Наложи ми се да седна на бордюра. Благият меден тон на този тромпет се забиваше право в мозъка ми. Усещах го точно над дясното си слепоочие. Успокояваше ме така, че най-накрая се почувствах като пиян. Когато мелодията свърши, разбрах, че по никакъв начин това преживяване няма да се повтори, и направих всичко възможно да се сдържа да не хукна в магазина и да си купя плочата и стерео уредбата, на която да си я пускам.
Дон Хуан беше казал, че това е знак, даден ми от силите, направляващи човешката съдба. Когато настъпи времето да напусна тоя свят, в каквато и да е форма, ще чуя същите звуци на този тромпет, същата идиотска мелодия, същия несравним тромпетист.
Следващият ден беше за тях един невъобразим ден. Сякаш имаха да правят безброй неща. Ла Горда каза, че всичките им домашни задължения са лични и трябва да се изпълнят от всеки без никаква чужда помощ. Зарадвах се, че ще поостана сам. Отправих се с колата до близкия град, в който така се бях разстроил. Отидох право в къщата, която ни беше омагьосала — Ла Горда и мен; почуках на вратата. Отвори ми една жена. Измислих някаква история, че навремето като дете съм живял в тая къща и че искам отново да я разгледам. Жената беше много изискана. Пусна ме да мина през къщата, като през цялото време се извиняваше за безпорядъка, какъвто всъщност нямаше.
Къщата изобилстваше от скрити спомени. Бяха там, усещах ги, но нищо не можех да си припомня.
На другия ден Ла Горда тръгна в зори; очаквах да не се върне целия ден, но към обяд тя се появи. Изглеждаше много развълнувана.
— Върнала се е Соледад и иска да се видите — каза тя равнодушно.
Без да обяснява повече, тя ме заведе в къщата на доня Соледад. Стори ми се по-млада и по-силна от последния път. Имаше съвсем слаба прилика с дамата, която познавах от преди години.
Ла Горда щеше да се разплаче сякаш всеки момент. Добре разбирах състоянието й след напрегнатите дни, които бяхме прекарали. Излезе без да промълви думичка.
Доня Соледад каза, че има съвсем малко време за разговор с мен и че ще използва всяка минута. Кой знае защо беше съвсем резервирана. Във всяка изречена от нея дума съзирах особена вежливост.
Понечих да я прекъсна с ръка, за да й задам въпрос. Исках да знам къде е била през цялото това време. Тя ми попречи много деликатно. Каза, че подбира грижливо думите си и че малкото време ще й позволи да каже само същественото.