Взря се в очите ми за момент, който ми се стори прекалено продължителен. Това ме подразни. За същото време можеше да поприказва с мен и да отговори на въпросите ми. После наруши мълчанието си и заговори нещо, според мен съвсем абсурдно. Каза, че ме е атакувала, както аз я бях помолил да направи, в деня, когато за пръв път сме прекосили успоредните линии, и че тя се надява атаката й да е имала резултат и да е улучила целта си. Прииска ми се да се разкрещя, че никога не съм я молил да прави нещо подобно. Не знаех нищичко за никакви успоредни линии и това, което сега ми разправяше, бяха врели-некипели. Тя затисна устните ми с ръка. Автоматично се дръпнах. Изглеждаше натъжена. Каза, че няма как да разговаряме, защото в момента сме на две успоредни линии и никой от двама ни няма енергията да ги пресече; само очите й ми подсказваха какво е нейното настроение.
Без никаква причина започнах да усещам, че се отпускам, нещо вътре в мен като че бе намерило покой. Усетих как по бузите ми се стичат сълзи. А после изведнъж ме облада съвсем невероятно чувство — за един кратък миг, но достатъчно дълго, за да разбута основите на съзнанието ми, или на личността ми, или на онова, което мислех и изпитвах. През тоя кратък миг осъзнах, че се намираме много близко в своите стремежи и темперамент. Обстоятелствата бяха едни и същи. Искаше ми се да й призная, че борбата е била искрена, но тази борба още не е завършила. И никога няма да завърши. Тя се сбогуваше с мен, защото след като беше такъв безупречен воин, сигурно знаеше, че пътищата ни вече никога няма да се пресекат. Бяхме стигнали до края на пътеката. От някакво непредвидимо кътче на душата ми избликна заблудена вълна на обич, родство, братска привързаност. Подобна на искра, тя подейства като електрически заряд на тялото ми. Прегърнах я; устните ми се размърдаха да промълвят неща, които за мен нямаха никакъв смисъл. Очите й се проясниха. И тя мълвеше нещо, което не проумявах. Единственото ясно чувство беше, че съм пресякъл успоредните линии и че това в момента няма никакво практическо значение. Вътре в мен напираше да излезе някаква запечатана горест. Необяснима сила се мъчеше да ме разкъса на парчета. Вече не можех и да дишам и всичко пред мен почерня.
Усетих как някой ме размърдва, побутва ме. Във фокуса на зрението ми се появи Ла Горда. Бяхме сами.
— Къде е тя? — попитах.
— Отиде си — отговори Горда.
Прииска ми се да й разкажа всичко. Тя ме спря. Отвори вратата. Отвън ме чакаха всичките чираци. Бяха облекли най-дрипавите си дрехи. Ла Горда обясни, че са разкъсали всичко, което притежават. Беше късно следобед. Спал бях много часове. Без да проговорим, ние се отправихме към дома на Ла Горда, където бях паркирал колата си. Накачулиха се вътре като деца, тръгнали на неделна разходка с кола.
Преди да вляза в колата, останах да погледам долината. Тялото ми леко се олюляваше въртеливо, описвайки пълен кръг, сякаш имаше собствена воля и цел. Усещах, че долавям есенцията на тази местност. Исках да я задържа в мен, защото знаех най-категорично, че в тоя си живот повече никога няма да я видя.
Другите вероятно вече го бяха сторили. Бяха се отърсили от меланхолията, смееха се и се закачаха помежду си.
Запалих мотора и потеглихме. Когато стигнахме последния завой на пътя, слънцето вече залязваше и Ла Горда ми изкрещя да спра. Слезе от колата и се затича към някакво възвишение встрани от пътя. Изкачи се на върха и обгърна с последен поглед своята долина. Протегна ръце към нея и я вдъхна.
Пътуването ни из тия планини беше неочаквано кратко и без никакви премеждия. Всички се бяха укротили. Опитах да започна някакъв разговор с Ла Горда, но тя направо отказа. Заяви, че планините, които са големи егоисти, упражняват някаква власт над тях и ако не пестят енергията си, планините никога няма да ги пуснат.
Щом стигнахме по-ниските места, хората се оживиха, и по-специално Ла Горда. Сякаш бълбукаше от енергия. Дори предложи сведения без да я подканям. Едно от нещата беше, че Нагуалът Хуан Матус й казвал, а Соледад го потвърдила, че ние имаме и друга страна. Като го чуха, останалите също започнаха да задават въпроси и да коментират. Бяха пообъркани от странните си спомени за събития, които нямаше как да са се случили, преценявайки ги логически. Тъй като някои се бяха запознали с мен преди по-малко от няколко месеца, да си спомнят за мен от далечното минало беше извън пределите на разума им.
Затова им разправих за срещата си с доня Соледад. Описах и усещането си, че я познавам интимно отпреди, и чувството, че безпогрешно съм пресякъл онова, което тя наричаше успоредни линии. Реагираха на думите ми с известно объркване; като че бяха чували този термин и преди, но не бях сигурен дали всички разбират какво означава. За мен това беше метафора. Не можех да гарантирам, че и за тях беше същото.