— Снощи пресякохме известни граници — каза тя. — Соледад ми каза какво да очаквам и аз бях готова за това. Само дето ти не си бил готов.
Започна кротко и бавно да ми обяснява, че миналата нощ сме пресекли някакви граници на обичта. Произнасяше всяка сричка така, сякаш говореше на дете или на чужденец. Аз обаче не можех да се съсредоточа. Върнахме се в квартирите си. Имах нужда от почивка, но въпреки това накрая пак излязох. Лидия, Роза и Жозефина не бяха успели да намерят нищо, а искаха да си купят като дрехите на Ла Горда.
Следобед се върнах в пансиона, за да изразя възхищението си от сестричките. Роза имаше известни затруднения с високите токчета. Точно се шегувахме с краката й, когато вратата бавно се отвори и драматично влезе Нестор. Носеше моден тъмносин костюм, светлорозова риза и синя вратовръзка. Косата му беше прилежно сресана и леко бухнала, сякаш я бяха обработвали със сешоар. Той погледна жените, а те на свой ред също го погледнаха. Влезе Паблито, а след него и Бениньо. И двамата направо нахълтаха. Обувките им бяха чисто нови, а костюмите им изглеждаха ушити като по поръчка.
Не можех да възприема как всички толкова добре се адаптираха към градските си дрехи. Много ми напомняха на дон Хуан. Беше също толкова изненадващо да видя тримата Хенароси в градски дрехи, колкото и навремето, когато бях видял дон Хуан с костюм, но въпреки това възприех промяната моментално. От друга страна, макар и да не се изненадах от преобразяването на жените, кой знае защо не можех съвсем да свикна с това.
Реших, че Хенаросите са имали вероятно луд късмет на магьосници да намерят такива превъзходни дрехи. Като ме чуха колко съм въодушевен от техния късмет, те се разсмяха. Нестор каза, че някакъв шивач им бил ушил костюмите още преди месец.
— Всеки от нас си има по още един костюм — каза ми той. — Имаме си дори кожени куфарчета. Знаехме, че времето ни из тия планини вече изтича. Готови сме да тръгваме! Най-напред обаче ти трябва да ни кажеш къде. А също и колко ще останем тук.
Обясни, че има да урежда още някои сметки и затова му е нужно време. Приближи се Ла Горда и с голяма сигурност и авторитет заяви, че същата нощ тръгваме и ще стигнем докъдето ни позволява силата; следователно до края на деня трябва да си свършат работите. Нестор и Паблито стояха нерешително до вратата. Погледнаха ме в очакване на потвърждение. Помислих си, че най-добре ще е да съм искрен с тях, но Ла Горда ме прекъсна точно когато понечих да кажа, че недоумявам какво по-специално ще правим.
— По здрач ще се срещнем при скамейката на Нагуала — каза тя. — Ще тръгнем оттам. Дотогава трябва да направим всичко, което имаме или искаме да правим, след като знаем, че никога вече няма да се върнем.
След като всички излязоха, останахме сами с Ла Горда. С рязко и някак недодялано движение, тя се намести в скута ми. Беше толкова лека, че усетих как тялото й се разтърси, когато мускулите на прасците ми се стегнаха. Косата й ухаеше особено. Тя се смееше и се полюляваше, когато кой знае откъде у мен възникна някакво чувство, или може би спомен? Изведнъж в скута ми се оказа друга Ла Горда — дебела, два пъти по-едра от познатата ми Ла Горда. Лицето й беше кръгло и аз я закачах за уханието на косата й. Изпитвах чувството, че съм поел грижата за нея.
Въздействието на този бегъл спомен ме накара да стана. Ла Горда се строполи шумно на пода. Описах какво съм си „спомнил“. Казах й, че съм я виждал като дебела жена само веднъж и толкова за кратко, че не съм имал представа за чертите й и въпреки това току-що пред очите ми се беше появило видение на лицето й, когато е била дебела.
Тя не направи никаква забележка. Свали си дрехите и отново облече старата си рокля.
— Още не съм готова за това — каза тя, сочейки новите си одежди. — Имаме да направим още нещо преди да сме свободни. Според напътствията на Нагуала Хуан Матус всички ние трябва да седнем на някое място на силата, избрано от него.
— И къде е това място? — попитах.
— Някъде из планините наоколо. Прилича на врата. Нагуалът ми казваше, че на това място има естествена пукнатина. Казваше ми също, че някои места на силата в този свят са дупки; ако си безформен, можеш да преминеш през една от тия дупки в неизвестното, в друг свят. Оня свят и тоя свят, в който живеем, са на две успоредни линии. По всяка вероятност всички ние в един или друг момент сме прекосявали тия линии, но не си спомняме. Елихио е в оня, другия свят. Понякога го достигаме чрез сънуване. Жозефина, разбира се, е най-добрата в сънуването между нас. Тя пресича тия линии всеки ден, но тъй като е луда, Тя е безразлична, дори безчувствена. Елихио иска да си спомним нашата „лява страна“. Соледад ми каза, че лявата страна е успоредната линия на тази, в която живеем сега. Значи, щом той иска да си я спомним, трябва да сме били вече там. А не в сънуването. Затова и всички си спомняме от време на време странни неща.