Заключенията й бяха логични, като се имаха предвид предпоставките й. Разбирах какво иска да каже; тия случайни неканени спомени бликаха от реалността на всекидневния живот и въпреки това не можехме да намерим време, в което да ги вместим, отвор в непрекъснатостта на живота ни, където да ги скътаме.
Ла Горда полегна на кревата. В очите й се появи тревога.
— Притеснява ме мисълта как да намерим това място на силата — каза тя. — Без него няма възможност да направим пътешествието.
— Мен пък ме тревожи мисълта къде да ви заведа всичките и какво да правя с вас — казах аз.
— Соледад сподели с мен, че ще отидем далеч на север, до границата — каза Ла Горда. — Някои от нас навярно и още по на север. Но ти нямало да дойдеш с нас чак дотам. Имал си друга съдба.
За момент Ла Горда се замисли. Намръщи се, явно полагаше усилие да подреди мислите си.
— Соледад каза, че ти ще ме заведеш да изпълня съдбата си — продължи Ла Горда. — Аз съм единствената между нас, която ти е подвластна.
По лицето ми вероятно се беше изписала уплаха. Тя се усмихна.
— Соледад ми каза също, че ти си задръстен — не спираше Ла Горда. — Имаш моменти обаче когато си Нагуал. Останалото време, казва Соледад, ти си като побъркан, чието съзнание се избистря за няколко мига, а после отново се връща към лудостта.
Доня Соледад беше използвала подходящ образ, за да ме опише, образ, който можех да разбера. За нея навярно бях имал миг на избистряне, когато осъзнах, че съм пресякъл успоредните линии. Същият този момент, според моите стандарти, беше най-неуместният. С доня Соледад явно бяхме на две различни линии на мислене.
— И какво друго ти каза? — попитах аз.
— Каза ми да се насиля да си спомня — заяви Ла Горда. — Тя съвсем се изтощи в опитите си да върне паметта ми; именно затова не можа да се оправи с теб.
Ла Горда стана; готова беше да си тръгне. Взех я да се разходим из града. Изглеждаше много щастлива. Ходеше от едно място на друго да разгледа всичко; очите й преливаха от радост при вида на тоя свят. Дон Хуан ми беше описвал тоя образ. Казвал ми беше, че воинът знае, че чака, и знае също за какво чака; и докато чака, очите му преливат при вида на тоя свят. Според него пределното постижение на един воин е радостта. През този ден в Оаксака Ла Горда спазваше учението на дон Хуан до последната буквичка.
Късно следобед, преди да се здрачи, седнахме на скамейката на дон Хуан. Първи се появиха Бениньо, Паблито и Жозефина. След няколко минути към нас се присъединиха и останалите трима. Паблито седна между Жозефина и Лидия и ги обгърна с ръце. Бяха се преоблекли със старите си дрехи. Ла Горда стана и започна да им разказва за мястото на силата.
Нестор й се изсмя, останалите последваха примера му.
— Никога вече няма да се хващаме на желанието ти да ни командваш — каза Нестор. — Освободихме се от теб. Снощи пресякохме границите.
Ла Горда не се смути от думите му, но останалите се ядосаха. Трябваше да се намеся. Казах високо, че държа да зная повече за границите, които сме пресекли предната нощ. Нестор обясни, че това се отнася само до тях. Ла Горда не се съгласи. За малко да се сбият. Дръпнах Нестор настрана и му наредих да ми каже за границите.
— Чувствата ни очертават граници около всичко — каза той. — Колкото повече обичаме, толкова по-здрава е границата. В този случай ние обичаме нашия дом; преди да го напуснем, трябваше да приповдигнем чувствата си. Чувствата ни за нашия дом се извисиха до върха на планините на запад от нашата долина. Това беше границата и когато пресякохме върха на ония планини, знаейки, че никога няма да се върнем, ние я разрушихме.
— Но нали и аз знаех, че няма да се върна? — попитах.
— Ти не си обичал тия планини така, както ние ги обичахме — отвърна Нестор.
— Ще видим — каза загадъчно Ла Горда.
— Бяхме под нейно влияние — намеси се Паблито, стана и посочи Ла Горда. — Държеше ни за вратовете. Сега виждам колко глупаво сме постъпили и то само заради нея. Не можем да плачем след свършен факт, но никога няма пак да се хванем на играта й.
Лидия и Жозефина взеха страната на Нестор и Паблито. Бениньо и Роза гледаха така, сякаш тази борба вече не ги засягаше.
Точно тогава у мен настъпи нов момент на сигурност и авторитарно поведение. Станах и без да съзнавам, им съобщих, че аз поемам отговорността за тях и че освобождавам Ла Горда от всякакво понататъшно задължение да коментира или да представя идеите си за единствено разрешение. Когато привърших да говоря, бях изумен от нечуваната си наглост. Всички, включително Ла Горда, бяха във възторг.