Силата зад този мой изблик отначало беше като някакво физическо усещане, че синусите ми се разтварят, а след това като сигурност, че зная какво е имал предвид дон Хуан и точно къде е мястото, на което трябва да идем, преди да можем да се освободим. Докато синусите ми се разтваряха, получих видение на къщата, която ме бе заинтригувала.
Казах им къде трябва да отидем. Те приеха указанията ми без никакъв спор, дори без забележки. Разплатихме се в пансиона и отидохме да вечеряме. След това се поразходихме из площада докъм единайсет. Докарах колата си, те се качиха шумно в нея и потеглихме. Ла Горда остана будна, за да ми прави компания, докато останалите заспаха, а после пред кормилото седна Нестор, за да поспим и ние с Ла Горда.
5
ОРДА РАЗГНЕВЕНИ МАГЬОСНИЦИ
Пристигнахме в града призори, тук аз поех кормилото и насочих колата към къщата. Няколко блока преди да стигна дотам, Ла Горда ме помоли да спра. Слезе от колата и тръгна по стръмния тротоар. Един по един слязоха и останалите. Тръгнаха след Ла Горда. Паблито дойде при мен и ми каза, че трябва да паркирам на площада, който беше след един блок. Сторих го.
В мига, в който видях Ла Горда да се задава откъм ъгъла, разбрах, че нещо й става. Беше изключително бледа. Дойде при мен и ми пошепна, че ще отиде да послуша утринната литургия в църквата. Лидия пожела същото. Двете тръгнаха да прекосяват площада и влязоха в църквата.
Паблито, Нестор и Бениньо бяха мрачни, каквито винаги си бяха. Роза имаше уплашен вид, устата й се бе отворила, очите й бяха неподвижни, немигащи, отправени по посока на къщата. Само Жозефина сияеше. Тя ме плесна приятелски отзад.
— Постигна го, майчин сине! — радостно извика тя. — Изби им джигера на тия кучи синове!
И се разсмя така, че дъх не й остана.
— Това ли е мястото, Жозефина? — попитах я аз.
— Съвсем сигурно — отвърна тя. — Ла Горда обичаше винаги да ходи на църква. По онова време не пропускаше литургията.
— А помниш ли ей оная къща там? — посочих й аз къщата.
— Къщата на Силвио Мануел — каза тя.
Като чухме името, всички подскочихме като ужилени. Лично аз усетих нещо подобно на лек удар от електрически ток през коленете си. Името определено ми беше непознато и въпреки това като го чух, подскочих. Силвио Мануел беше извънредно рядко име; звучеше изключително плавно.
Тримата Хенароси и Роза се развълнуваха точно като мен. Забелязах как пребледняха. Съдейки по това, което изпитвах аз, навярно и аз бях пребледнял като тях.
— Кой е Силвио Мануел? — все пак успях да попитам накрая Жозефина.
— Сега вече ме хвана натясно — каза тя. — Не зная.
Тя започна да повтаря, че е луда и нищо от това, което казва, не бива да се приема на сериозно. Нестор я помоли да ни разкаже всичко, което си спомня.
Жозефина се опита да мисли, но тя не беше човек, който може да направи нещо насила. Знаех, че ще се справи по-добре, ако никой не я моли за това. Предложих да потърсим хлебарница или място, където да похапнем.
— Не ме оставяха да правя кой знае какво в къщата, това е което си спомням — каза най-внезапно Жозефина.
Тя се завъртя, сякаш търсеше нещо или се ориентираше.
— Тук липсва нещо! — извика тя. — Не е точно както беше преди.
Опитах да й помогна, като й задам няколко въпроса, според мен уместни, например дали липсват къщи или са пребоядисани, или пък са построени нови. Но Жозефина не можеше да се досети защо беше различно.
Отидохме до хлебарницата и си купихме сладки кифлички. После се упътихме към площада, за да почакаме Ла Горда и Лидия, когато внезапно Жозефина се удари по челото, сякаш й беше хрумнало нещо.
— Зная какво липсва! — изкрещя тя. — Оная тъпа стена от мъгла! Тогава я имаше. Сега я няма.
Тутакси заговорихме всички, питахме я за стената, но Жозефина продължи да приказва най-невъзмутимо, сякаш не бяхме там.
— Беше стена от мъгла, която се точеше чак до небето — каза тя. — Точно тук беше. На където и да обърнех глава и тя беше там. Направо ме подлуди. Така беше, дявол да го вземе. Нищо ми нямаше, но тая стена направо ме побърка. Виждах я с отворени очи, виждах я и със затворени. Мислех си, че стената направо ме преследва.
За момент Жозефина загуби обичайната си оживеност. В очите й се появи отчаяние. Виждал бях такъв поглед у хора, които преживяват отново психотичен епизод. Набързо й предложих да си изяде кифличката. Тя тутакси се успокои и я захапа.