— Какво мислиш за всичко това, Нестор? — попитах аз.
— Това ме плаши — отвърна смирено той.
— Спомняш ли си нещо? — попитах отново.
Той тръсна глава в знак на отрицание. Запитах Паблито и Бениньо с движение на веждите. Те също тръснаха глава за „не“.
— А ти, Роза? — обърнах се към нея аз.
Като ме чу да говоря на нея, Роза подскочи. Беше като онемяла. Държеше в ръка кифличката и се взираше в нея, сякаш не знаеше какво да я прави.
— Помни, разбира се — отвърна Жозефина със смях, — но се страхува до смърт. Не виждаш ли, че още малко и ще се напишка през ушите?
Жозефина, изглежда, реши, че това е най-голямата шега. Запревива се от смях и изпусна кифлата си на земята. После я взе, изтупа я и я изяде.
— Лудите всичко ядат — каза тя и ме плесна отзад.
Нестор и Бениньо изглеждаха неспокойни заради закачките на Жозефина. А Паблито се забавляваше. В очите му се четеше истински възторг. Тръсна глава и зацъка с език, сякаш не вярваше на цялото това забавление.
— Да вървим в къщата — подкани ни Жозефина. — Там ще ви кажа невероятни неща.
Казах, че трябва да изчакаме Ла Горда и Лидия. Освен това беше още твърде рано да безпокоим очарователната дама, която живееше там. Паблито каза, че когато работел като дърводелец, идвал в тоя град и знаел една къща, където стопаните приготвяли храна за преминаващи пътници. Жозефина не искаше да чакаме; според нея трябваше или да отидем в къщата, или да идем да хапнем нещо. Аз исках да закусим и казах на Роза да отиде до църквата и да вземе Ла Горда и Лидия, но Бениньо кавалерски си предложи услугите да ги изчака и да ги доведе до мястото, където щяхме да закусваме. Очевидно и той знаеше къде е това място.
Паблито не ни заведе направо там. Вместо това по моя молба направихме дълга обиколка. В края на града имаше стар мост, който исках да разгледаме. Бях го видял от колата си в деня, когато бяхме идвали с Ла Горда. По своята конструкция приличаше на мост от колониалната епоха. Излязохме на моста и тогава изведнъж спряхме по средата. Попитах един човек, който стоеше там, дали мостът е много стар. Той каза, че цял живот го е виждал, а беше над петдесет. Според мен мостът представляваше великолепна гледка единствено за мен, но като гледах другите, трябваше да заключа, че и на тях им оказваше въздействие. Нестор и Роза дишаха тежко, дъх не им беше останал. Паблито се държеше за Жозефина; тя пък се държеше за мен.
— Спомняш ли си нещо, Жозефина? — попитах аз.
— Оня дявол Силвио Мануел е от другата страна на моста — каза тя и посочи другия край, на около десетина метра нататък.
Погледнах Роза в очите. Тя кимна с глава и прошепна, че веднъж прекосила с голям страх този мост и че на другия край нещо я очаквало да я погълне.
Двамата мъже не ми помогнаха. Те ме гледаха като изумени. Всеки каза, че изпитва безпричинен страх, а аз можех да се съглася с тях. Усещах, че не бих посмял да прекося моста нощем, колкото и пари да ми дават. Не знаех защо.
— Какво друго си спомняш, Жозефина? — попитах аз.
— В момента тялото ми е изплашено — каза тя. — Нищо друго не мога да си спомня. Оня дявол Силвио Мануел винаги е в мрака. Питай Роза.
С движение на главата си подканих Роза да говори. Тя кимна три-четири пъти утвърдително, но не можа да изрече гласно нито дума. Напрежението, което изпитвах, беше безпричинно, но реално. Всички ние стояхме на моста, точно по средата, неспособни да направим и една стъпка повече в посоката, която Жозефина ни бе показала. Накрая тя взе инициативата и се обърна кръгом. Върнахме се в центъра на града. Ла Горда, Лидия и Бениньо вече се хранеха; дори бяха поръчали храна и за нас. Вече не бях гладен. Паблито, Нестор и Роза бяха в унес; Жозефина си хапна здраво. На масата настъпи зловещо мълчание. Опитах ли да захвана разговор, всички избягваха погледа ми.
След закуската отидохме до къщата. Никой не проговаряше. Почуках и когато дамата излезе, аз й обясних, че имам желание да покажа къщата й на приятелите си. За момент тя се поколеба. Ла Горда й подаде някакви пари и се извини, че я поставяме в неудобно положение.
Жозефина ни отведе право в задната част. При предишното си идване не бях виждал тази част на къщата. Там имаше калдъръмен вътрешен двор със стаи, подредени около него. Под навесите бяха струпани обемисти селскостопански сечива. Имах чувството, че съм виждал този двор, когато в него нямаше такава глъчка. Стаите бяха осем, по две на всяка от четирите страни на двора. Нестор, Паблито и Бениньо бяха като че ли готови да се разболеят физически. Ла Горда обилно се потеше. Седна с Жозефина в някаква ниша на една от стените, докато Лидия и Роза влязоха в една от стаите. Изведнъж Нестор сякаш се сети да потърси нещо и се скри в друга от стаите. Същото направиха Паблито и Бениньо.