Останах сам с дамата. Поисках да й кажа нещо, да й задам някой въпрос, да разбера дали познава Силвио Мануел, но не можах да събера смелост. Стомахът ми беше целият сякаш на възли. От ръцете ми се стичаше пот. Това, което ме гнетеше, беше някаква неуловима тъга, копнеж по нещо, което не присъстваше, нещо неопределимо.
Не можех да издържам повече. Тъкмо се готвех да се сбогувам с дамата и да изляза от къщата, когато до мен се доближи Ла Горда. Пошепна ми, че трябва да седнем в голямата стая до антрето, отделено от двора. От мястото, където бяхме застанали, се виждаше точно тази стая. Отидохме там и влязохме вътре. Беше голяма, празна стая с висок таван с греди — тъмна, но проветрива.
Ла Горда повика всички в стаята. Дамата само ни изгледа, но самата тя не дойде. Всички знаеха съвсем точно къде да седнат. Хенаросите седнаха отдясно на вратата, откъм стаята, а Ла Горда и трите сестри седнаха отляво, от другата страна. Всички бяха близо до стената. Макар да ми се искаше да седна до Ла Горда, седнах почти в средата на стаята. Това място ми се стори подходящо. Не знаех защо, но сякаш някакъв върховен ред беше определил местата ни.
Докато седях там, ме обля вълна от странни чувства. Бях пасивен и отпускат. Представях си, че съм филмов екран, върху който се прожектират чужди чувства на тъга и копнеж. Но не различавах никакъв конкретен спомен. Повече от час останахме в стаята. Към края усетих, че съм готов да разкрия източника на неземната тъга, от която ми идваше да се разридая почти неутешимо. И тогава неволно, също както бяхме насядали там, станахме и излязохме от къщата. Дори не благодарихме, нито се сбогувахме с дамата.
Събрахме се на площада. Ла Горда тутакси заяви, че тъй като е безформена, все още е в подчинение. Каза, че е заела тази позиция поради изводите, които си е направила в къщата на Силвио Мануел. Ла Горда като че ли очакваше да коментираме думите й. Мълчанието на останалите ми беше непоносимо. Накрая се наложи аз да кажа нещо.
— До какви изводи стигна в тази къща, Горда? — попитах я аз.
— Смятам, че всички ги знаем — отговори надменно тя.
— Не ги знаем — казах аз. — Никой не е казал нищо.
— Няма защо да говорим, знаем ги — настоя Ла Горда.
Заупорствах, че не мога да приема за безспорно такова важно събитие. Трябваше да поговорим за чувствата си. Колкото се отнасяше до мен, от всичко това аз изпитвах само някакво опустошително чувство на тъга и отчаяние.
— Нагуалът Хуан Матус беше прав — каза Ла Горда. — За да се освободим, трябваше да поседим на онова място на силата. Сега аз съм свободна. Не зная как ми се случи, но докато седях там, нещо се отдели от мен.
Трите жени се съгласиха с нея. Тримата мъже обаче не се съгласиха. Нестор заяви, че бил на ръба да си спомни действителни лица, но както и да се опитвал да прочисти ума си, нещо го изкривявало. Накрая изпитал единствено чувството на копнеж и тъга, че бил все още в тоя свят. Паблито и Бениньо казаха горе-долу същото.
— Разбираш ли какво имам предвид, Горда? — казах.
Стори ми се, че не е доволна; пъшкаше така, както не я бях виждал досега. А не бях ли я виждал някъде и преди, цялата напушена като сега? Тя изнасяше тиради пред групата. Но не можех да отделя внимание на това, което казваше. Бях погълнат от един спомен, в момента безформен, но почти готов да се появи. За да го задържа, имах сякаш нужда от прилив на енергия откъм Ла Горда. Бях прикован от звука на гласа й, на яда й. В определен момент, когато тя утихваше, аз й изкрещявах, че се държи като командир. Тя наистина се обезпокои. Започнах да я наблюдавам. Спомнях си друга Горда, друг път; ядосана, дебела Горда, която блъска гърдите ми с юмруци. Спомних си как се разсмях, като я видях така ядосана, все едно че беше дете. Споменът свърши в мига, в който гласът на Ла Горда спря. Изглежда беше разбрала какво правя.
Обърнах се към всички и им заявих, че сме в несигурно положение — над нас витаеше нещо непознато.
— Не витае над нас — каза сухо Ла Горда. — Вече ни е поразило. И според мен ти знаеш какво е.
— Не зная и мисля, че изразявам мнението и на останалите мъже — казах аз.
Тримата Хенароси кимнаха в знак на съгласие.
— Докато бяхме от лявата страна, сме живели в тая къща — каза Ла Горда. — Обикновено сядах в оная ниша да си поплача, защото не можех да измисля какво да направя. И според мен, ако днес бях останала в стаята, щях да си спомня всичко. Само дето нещо все ме избутваше навън. Седяла съм в тази стая и когато в нея имаше повече хора. Не можех обаче да си спомня лицата им. И други неща ми се изясниха, докато днес бях там. Аз съм безформена. Хрумват ми неща — и добри, и лоши. Например отново ми се възвърнаха старата арогантност и желанието да разсъждавам на глас. Но ми се възвърнаха и други, хубави неща.