— На мен също — каза Лидия пресипнало.
— И какви са хубавите неща? — попитах.
— Струва ми се, че не съм права да те мразя — каза Лидия. — Омразата няма да ми позволи да излетя. Именно това ми казаха в стаята и мъжете, и жените.
— Какви мъже и какви жени? — попита Нестор с глас, изпълнен от уплаха.
— Аз бях там, когато и те бяха там, само това знам — каза Лидия. — И ти беше там. Всички бяхме там.
— Кои бяха тия мъже и жени, Лидия? — попитах аз.
— Зная само, че аз бях там, когато и те бяха там — повтори тя.
— А ти, Горда? — попитах пак.
— Казах ти вече, че не мога да си спомня никакви лица, нищо конкретно — каза тя. — Но знам едно: каквото и да сме правили в тая къща, беше от лявата страна. Пресякохме, или някой ни накара да пресечем, успоредните линии. Странните спомени, които имаме, идват от онова време, от оня свят.
Без да се уговаряме словесно, тръгнахме от площада и се отправихме към моста. Ла Горда и Лидия тичаха пред нас. Когато стигнахме там, заварихме и двете да стоят точно където преди това бяхме спрели и ние.
— Силвио Мануел е самият мрак — прошепна ми Ла Горда, а очите й бяха фиксирани на другия край на моста.
Лидия трепереше. И тя понечи да ми каже нещо, но не можех да разбера какво шепнат устните й.
Издърпах всичките назад от моста. Помислих си, че може би, ако сглобим онова, което всеки от нас знае за този мост, ще се получи нещо цяло, което да ни помогне да разрешим дилемата си.
Седнахме на земята на няколко метра встрани от моста. Наоколо се разхождаха какви ли не хора, но никой не ни обръщаше внимание.
— Кой е Силвио Мануел, Горда? — попитах аз.
— Никога досега не съм чувала това име — заяви тя. — Не познавам тоя човек и въпреки това го знам. Когато чух името, ме обляха някакви вълни. Жозефина ми го каза, когато бяхме в къщата. От този миг нататък започнаха да ми хрумват разни неща и да ми идват на езика точно както при Жозефина. Никога не съм си мислила, че ще доживея да стана като Жозефина.
— Защо каза, че Силвио Мануел е самият мрак? — попитах аз.
— Нямам представа защо — отвърна тя. — Макар и всички тук да знаят, че това е истина.
Тя подкани жените да говорят. Никоя не промълви и думичка. Захванах се с Роза. На три-четири пъти тя се накани да каже нещо. Обвиних я, че ни задържа. Дребното й тяло се затресе конвулсивно.
— Пресякохме моста и на другия край ни чакаше Силвио Мануел — каза тя с едва доловим глас. — Аз отидох последна. Когато поглъщаше останалите, чувах писъците им. Поисках да избягам, но дяволът Силвио Мануел беше и в двата края на моста. Нямаше откъде да избягам.
Ла Горда, Лидия и Жозефина се съгласиха. Попитах дали това е било само чувство или действителен спомен за даден момент от някоя случка. Ла Горда каза, че за нея било точно както го описала Роза — спомен за всеки момент поотделно. Другите две се съгласиха с нея.
Зачудих се на глас какво се е случило с хората, които живееха около моста. Щом жените са пищели, както твърдеше Роза, минувачите може и да са ги чули; писъците сигурно са предизвикали суматоха. За момент почувствах, че целият град участва в някакъв заговор. Ледена тръпка премина през тялото ми. Обърнах се към Нестор и най-открито изразих пълния спектър на безпокойството си.
Нестор поясни, че Нагуалът дон Хуан и Хенаро били наистина воини с върховни постижения и като такива били самотни същества. Контактите им с другите хора били едно към едно. Не е имало възможност целият град или дори хората, които са живеели около моста, да са били в конфликт с тях. За да се случи това, каза Нестор, всички тия хора е трябвало да са воини, а това е една абсолютно невероятна възможност.
Жозефина започна да обикаля около мен, оглеждайки ме подигравателно от главата до петите.
— Бива си те теб! — подхвърли тя. — Преструваш се, че нищо не знаеш, а сам си бил тук! Ти ни доведе тук! Ти ни наблъска на тоя мост!
Очите на жените заплашително заблестяха. Обърнах се за помощ към Нестор.
— Нищичко не си спомням — каза той. — Това място ме плаши, само това знам.
Обръщането ми към Нестор беше отлична маневра от моя страна. Жените се облещиха насреща му.
— Разбира се, че си спомняш! — изкрещя Жозефина. — Всички бяхме тук. Глупаво магаре такова!
Разпитването ми изискваше все пак някакъв ред. Отведох ги надалеч от моста. Помислих си, че след като са дейни личности, биха разбрали, че ще се отпуснат повече, ако се поразходят и поговорят за нещата, отколкото да стоят на едно място, както пък предпочитах аз.