Докато се разхождахме, гневът на жените се изпари така бързо, както се беше появил. Лидия и Жозефина станаха още по-приказливи. През цялото време изразяваха чувството си, че Силвио Мануел е страховит. Въпреки това нито едната, нито другата не можеха да си спомнят да са накърнени физически. Роза не обелваше дума, но с жест изразяваше съгласието си с всичко, което другите казваха. Попитах ги дали е било нощ, когато са прекосявали моста. И Лидия, и Жозефина казаха, че е станало през деня. Роза прочисти гърлото си и прошепна, че е било нощем. Ла Горда изясни противоречието, като обясни, че е било в сутрешния здрач или малко преди това.
Стигнахме до края на къса уличка и автоматически се обърнахме назад към моста.
— Съвсем просто — каза изведнъж Ла Горда, сякаш току-що бе обмислила нещо. — Пресичахме, или по-скоро Силвио Мануел ни караше да пресичаме, успоредните линии. Този мост е място на силата, дупка в този свят, врата към другия. Ние минахме през нея. Сигурно ни е заболяло, докато сме минавали, защото тялото ми е изплашено. Силвио Мануел ни чакаше от другата страна. Никой от нас не си спомня лицето му, защото Силвио Мануел е мракът и никога няма да покаже лицето си. Можем да видим само очите му.
— Едното око — каза Роза тихо и извърна поглед.
— Всички тук, включително и ти — ми каза Ла Горда, — знаят, че лицето на Силвио Мануел е в мрака. Само гласът му се чува — мек, като приглушено кашляне.
Ла Горда спря да приказва и ме заразглежда така, че се смутих. Очите й бяха предпазливи; оставяше у мен впечатлението, че крие нещо, което знае. Попитах я. Тя отрече, но си призна, че изпитва десетки чувства без никакво основание, които обаче няма намерение да обяснява. Подканих, а после помолих и другите жени да се помъчат да си спомнят какво им се беше случило на другата страна на тоя мост. Всяка можа да си спомни единствено, че е чула писъците на другата.
Тримата Хенароси останаха извън нашия разговор. Попитах Нестор има ли някаква представа какво се е случило. Мрачният му отговор беше, че всичко това е извън способността му да проумее нещо.
И тогава взех светкавично решение. Струваше ми се, че единственият път, открит за нас, беше да прекосим моста. Събрах ги, за да се върнем до моста и да го прекосим в група. Мъжете се съгласиха моментално, жените — не. След като изчерпих всичките си доводи, накрая се наложи да бутам и дърпам Лидия, Роза и Жозефина. Ла Горда нямаше желание да тръгва, но изглеждаше заинтригувана от перспективата. Тя се движеше без моя помощ заедно с жените; същото правеха и Хенаросите — хилеха се нервно на усилията ми да ръчкам сестрите напред, но не си помръдваха и пръста да ми помогнат. Стигнахме до точката, където преди това бяхме спрели. Там усетих, че изведнъж бях станал твърде слаб да задържам трите жени. Разкрещях се на Ла Горда да ми помогне. Тя направи хилав опит да хване Лидия, групата загуби спойката си и всички, освен Ла Горда, се пръснаха, препъвайки се и пъшкайки, да се спасят на улицата. Ла Горда и аз останахме като залепени на моста, неспособни да тръгнем напред, но изпитвайки нежелание да се предадем.
Ла Горда пошепна в ухото ми, че изобщо не бива да се страхувам, защото от другата страна именно аз бях тоя, който чака. Убедена била също, че аз съм помощникът на Силвио Мануел, но не смея да го разкрия на никого.
Точно тогава тялото мп беше обзето от ярост, която някак не можех да овладея. Усещах, че Ла Горда няма друга работа, а прави просто ей-така тия забележки или изпитва тия чувства. Сграбчих я за косата и я извъртях. Стигнал бях върха на моя гняв, когато се осъзнах и спрях. Извиних се и я прегърнах. На помощ ми дойде по-трезва мисъл. Казах й, че нервите ми на водач вече не издържат; напрежението все повече нараства с нашето напредване. Тя не се съгласи. Упорито се придържаше към своето тълкуване, че Силвио Мануел и аз сме безкрайно близко и че когато ми било напомняно за моя учител, съм реагирал гневно. Късмет било, че е поверена на грижите ми, каза тя; в противен случай сигурно съм щял да я хвърля през моста.
Обърнахме се. Останалите бяха в безопасност извън моста и ни гледаха с истински страх. Преобладаваше сякаш някакво особено състояние на безвремие. Наоколо нямаше никакви хора. Бяхме стояли на тоя мост най-малко пет минути и нито един човек не го беше прекосил, нито пък наоколо се виждаше някой. И тогава изведнъж около нас започнаха да се движат хора, както по всяка пътна артерия в натоварените часове.
Без да продумаме, тръгнахме назад към площада. Бяхме опасно слаби. Изпитвах неясното желание да остана още малко в града, но се качихме на колата и се отправихме на изток, към Атлантическия бряг. Нестор и аз се редувахме на кормилото, спирахме само да налеем бензин и да похапнем, докато стигнахме Веракруз. Градът беше неутрална почва за нас. Бях ходил там само веднъж; от другите никой не беше стъпвал там. Ла Горда вярваше, че такъв неизвестен град е най-подходящото място да се отърсим от старите си обвивки. Отседнахме в един хотел и там те продължиха да разкъсват старите си дрехи на парчета. Вълнението от един нов град вършеше чудеса за морала и чувството ми за благополучие.