Паблито направи опит да заговори за връзката ми със Силвио Мануел. Прекъснах го. Казах, че докато всички сме били на моста и сме се опитвали да го преминем, аз не съм съумял да установя, че аз — и вероятно всички останали — сме изпаднали в състояние на необикновена реалност. Осъзнал съм промяната едва когато съм разбрал, че на моста няма други хора. Там сме били само ние осемте. Денят е бил ясен, но внезапно небето се е заоблачило и светлината на утрото се е помрачила. Аз съм бил толкова зает с моите страхове и личностни тълкувания, че не съм проумял изключителната промяна. И едва когато сме се оттеглили от моста, съм забелязал, че наоколо отново минават други хора. Но къде бяха те, докато се опитвахме да преминем?
Ла Горда и останалите не бяха забелязали нищо — всъщност те не бяха осъзнали никакви промени до момента, в който не им ги бях описал. Всичките ме гледаха зяпнали с някаква смесица от раздразнение и страх. Паблито отново взе думата и ме обвини в опит да ги насоча към нещо, което те не желаят. Не уточни за какво се отнася, но красноречието му беше достатъчно, за да събере останалите зад себе си. Изведнъж аз се озовах срещу орда разгневени магьосници. Дълго време ми трябваше да обяснявам нуждата си да проуча от всяка възможна гледна точка нещо тъй странно и поглъщащо вниманието ни като нашето преживяване на моста. Накрая те се успокоиха, не защото бяха убедени, а поради емоционално изтощение. Всички, включително и Ла Горда, ревностно защитиха становището на Паблито.
Нестор предложи нова линия на разсъждения. Подхвърли, че е възможно аз да съм неволен пратеник, който не разбира напълно обсега на своите действия. Добави, че не би могъл да повярва, както са сторили другите, че умишлено съм бил натоварен със задачата да ги подведа. Усещаше, че в действителност не съм знаел, че ги водя към тяхната гибел, и въпреки това съм постъпвал именно така. Според него имаше два начина да се пресекат успоредните линии: единият — посредством нечия друга сила, а другият — със собствената сила. Финалното му заключение беше, че Силвио Мануел ги е разсърдил и ги е изплашил тъй силно, че някои от тях дори не си спомнят за това. Оставала им задачата да преминат със собствената си сила; моята задача била само да ги отклоня.
После заговори Бениньо. Според него последното нещо, което дон Хуан е направил за учениците си от мъжки пол, било да ни помогне да пресечем успоредните линии, като ни накара да скочим в пропаст. Бениньо вярваше, че вече имаме много познания за пресичането, но още не е дошло времето да го извършим отново. На моста те били неспособни да направят още една стъпка, защото не бил настъпил моментът за това. Ето защо били прави, като вярвали, че съм се опитал да ги унищожа, принуждавайки ги да преминат. Мислеше, че пресичането на успоредните линии в пълно съзнание означавало последна стъпка за всички тях, стъпка, която можели да предприемат едва когато са готови да изчезнат от тая земя.
След това пред мен се изправи Лидия. Тя не направи никакви оценки, но ме призова да си спомня как отначало съм я примамил към моста. Най-нагло заяви, че аз не съм ученик на Нагуала Хуан Матус, а на Силвио Мануел; че Силвио Мануел и аз сме си изяли един другиму телата.
Обзе ме нов пристъп на гняв, както с Ла Горда на моста. Навреме се опомних. Успокои ме една логична мисъл. Не преставах да си казвам, че ме интересуват предимно анализите.
Обясних на Лидия, че е безсмислено да се заяжда така с мен. Но тя не спираше. Разкрещя се, че Силвио Мануел ми бил господар и че това била причината да не съм част от тях. Роза добави, че Силвио Мануел ми бил дал всичко, което съм.
Изразих съмнение в подбора на думите на Роза. Предложих й следния словесен вариант: Силвио Мануел ми е дал всичко, което имам. Тя защити своите думи. Силвио Мануел ми бил дал това, което съм. Дори Ла Горда я подкрепи и заяви, че помни как веднъж съм се разболял така, че не ми останали никакви сили — всичко в мен било напълно изчерпано; именно тогава се бил намесил Силвио Мануел и вдъхнал нов живот в тялото ми. Ла Горда каза още, че аз наистина съм се усъвършенствал, знаейки истинския си произход, вместо да продължавам, както съм правил досега, да допускам, че Нагуалът дон Хуан Матус ми е помагал. Настоя, че съм се вкопчил в Нагуала поради неговото предпочитание към думите. От друга страна, Силвио Мануел бил мълчаливият мрак. Обясни, че за да го последвам, аз ще трябва да пресека успоредните линии. Но за да последвам Нагуала дон Хуан Матус, ще ми е нужно единствено да разговарям за него.