Това, което казваха, за мен беше чиста глупост. Тъкмо се готвех да направя нещо, според мен много разумно, когато линията на разсъжденията ми буквално забуксува. Не можех да се сетя какво точно искам да кажа, макар само преди секунда да ми беше абсолютно ясно. Вместо това ме споходи един страшно интересен спомен. Не беше чувство, а фактическият, неоспорим спомен за едно събитие. Спомних си как веднъж бях с дон Хуан и някакъв друг човек, за чието лице не се досещах. Тримата разговаряхме за нещо, което възприемах като едно от качествата на тоя свят. Това нещо беше на три-четири метра от дясната ми страна и представляваше незабележимо кълбо жълтеникава мъгла, която, доколкото разбирах, разделяше света на две. Простираше се от земята до небето, до безкрайността. Докато говорех на другите двама, половината от света от лявата ми страна остана непокътната, а половината от дясната ми страна беше забулена в мъгла. Помня, че се бях ориентирал с помощта на някои земни белези и бях осъзнал, че оста на това кълбо от мъгла върви от изток на запад. Всичко на север от тази линия представляваше светът, какъвто го познавах. Помня, че попитах дон Хуан какво се е случило със света на юг от линията. Дон Хуан ме беше накарал да се извъртя с няколко градуса надясно и тогава аз съгледах стената от мъгла, която се придвижи в момента, в който завъртях главата си. Светът беше разделен на две, на ниво, каквото можеше да бъде разбрано само с помощта на интелекта ми. Разделението изглеждаше реално, но границата не беше на физическа плоскост; тя трябваше да бъде някак вътре в мен. А беше ли?
Този спомен имаше още една страна. Другият човек беше казал, че да се раздели светът на две е голямо постижение, но още по-голямо е когато един войн бъде споходен от бистротата и контрола да спре въртенето на тази стена. Казал бе още, че стената не е вътре в нас; тя е със сигурност вън от нас, в света, и го разделя на две, а когато обърнем глава, се завърта, сякаш е залепена на дясното ни слепоочие. Голямото постижение да се задържи стената да не се върти, давало възможност на воина да се изправи с лице пред стената, като му предоставя силата да мине през нея.
Когато разказах на другите това, което току-що си бях спомнил, жените бяха вече напълно убедени, че другият мъж е бил Силвио Мануел. Жозефина, като познавач на стената от мъгла, обясни, че предимството на Елихио пред всеки друг, е способността му да задържи стената неподвижна, за да мине през нея, когато пожелае. Добави още, че е по-лесно да се пробие стената от мъгла по време на сънуването, защото тогава тя не се движи.
Ла Горда беше, изглежда, развълнувана от серията вероятно мъчителни спомени. Тялото й неволно заподскача, докато най-накрая тя избухна в словесен порой. Каза, че вече й е невъзможно да отрича факта, че съм помощник на Силвио Мануел. Самият Нагуал я бил предупредил, че ако не внимава, аз ще я заробя. Дори Соледад й била казала да ме наблюдава, защото моят дух бил взимал пленници и ги държал като слуги — нещо, на което бил способен единствено Силвио Мануел. Той ме бил заробил, а аз на свой ред съм щял да заробя всеки, който се приближи до мен. Тя потвърди, че е живяла в плен на магията ми до момента, в който седнала в онази стая в къщата на Силвио Мануел, когато нещо изведнъж се вдигнало от раменете й.
Станах и буквално се запрепъвах от думите на Ла Горда. В стомаха ми се беше получил вакуум. Досега бях убеден, че мога да разчитам на нея за подкрепа при всякакви обстоятелства. Сега се чувствах предаден. Мислех, че би било правилно да ги осведомя за чувствата си, но на помощ ми дойде трезвият разсъдък. Затова им казах, че моето най-безпристрастно заключение като воин е, че дон Хуан е променил хода на живота ми към по-добро. Няколко пъти оттогава бях преценявал какво е направил той за мен и изводът ми е бил винаги един и същ. Беше ми донесъл свободата. Свободата беше всичко, което знаех, всичко, с което бих могъл да даря всеки, дошъл при мен.
Нестор ми направи знак на солидарност. Подкани жените да се отърсят от враждебността си към мен. Погледна ме с очите на човек, който не може, но иска да разбере. Каза, че не съм от тях, че наистина съм самотна птица. За момент те имали нужда от мен, за да разчупят границите си на обич и рутината. Сега, когато вече били свободни, небето било техният предел. Да останат с мен било несъмнено приятно, но смъртоносно за тях.
Изглеждаше дълбоко развълнуван. Дойде при мен и сложи ръка на рамото ми. Чувствал, че повече няма да се видим на тая земя. Съжаляваше, че се разделяме като дребнави хорица, раздирани от незначителни свади, оплакващи се, обвиняващи. Каза ми, че от името на останалите, а не от свое име, ще ме помоли да си отида, защото вече нямало никаква възможност да останем заедно. Добави, че се изсмял на Ла Горда, когато ни разказвала за змията, която сме образували. Но че вече е променил решението си и не намира идеята за смехотворна. Това била последната ни възможност да успеем като група.