Дон Хуан ме бе научил да приемам смирено съдбата си.
— Ходът на съдбините на един воин е неизменен — ми бе казал веднъж той. — Предизвикателството се състои в това — докъде ще може да стигне той в тия строги граници, колко безупречен ще бъде в тия строги граници. Ако има пречки по пътя му, воинът се старае безупречно да ги преодолее. Ако попадне на непоносими трудности и мъки по пътя си, той плаче, но всичките му сълзи не биха могли да изместят дори на косъм линията на съдбините му.
Първоначалното ми решение да оставя силата на мястото да ни посочи следващата стъпка беше правилно. Станах. Другите извърнаха глави. Ла Горда дойде при мен и каза, сякаш нищо не се беше случило, че сега аз трябва да си тръгна и че тя ще ме настигне, за да се присъедини към мен по-късно. Понечих да се възпротивя, че не виждам причини да се присъединява към мен, тъй като беше избрала да се присъедини към другите. Изглежда тя прочете чувството ми, че съм предаден. Спокойно ме увери, че заедно трябва да изпълним съдбите си като воини, а не като дребнави хорица, каквито всъщност сме.
ВТОРА ЧАСТ
ИЗКУСТВОТО НА СЪНУВАНЕТО
6
ИЗГУБВАНЕ НА ЧОВЕШКАТА ФОРМА
Няколко месеца по-късно, след като помогна на всеки поотделно да се настани отново в различни части на Мексико, Ла Горда си намери жилище в Аризона. Тогава започнахме да разгръщаме най-странната и най-увлекателната част от времето на нашето чиракуване. Отначало връзката ни беше доста напрегната. За мен беше много трудно да преодолея чувствата си относно начина, по който се бяхме разделили в парк „Алмеда“. Макар Ла Горда да знаеше местонахождението на останалите, тя никога не ми каза и думичка за това. Изпитваше усещането, че е съвсем излишно за мен да зная с какво се занимават.
На повърхността всичко изглеждаше съвсем наред между Ла Горда и мен. Независимо от това обаче аз пазех горчивия спомен спрямо нея за това, че беше взела страната на другите против мен. Не го изразявах с думи, но той беше винаги там. Помагах й и правех всичко за нея, сякаш нищо не се беше случило, но това влизаше в графата за безупречност. Беше мой дълг; за да го изпълня, бях готов да ида и на смърт. Нарочно се задълбочих в напътствията и грижите за нея в сложната плетеница на живота в съвременния град; тя започна дори да учи английски. Напредъкът й беше феноменален.
Почти незабележимо изминаха три месеца. Но един ден, докато бях в Лос Анджелис, аз се събудих в ранните утринни часове с непоносимо напрежение в главата. Не беше главоболие; беше по-скоро много осезаема тежест в ушите. Чувствах я и по клепачите си, и по небцето в устата. Знаех, че имам температура, но топлината беше само в главата ми. Направих плах опит да седна. Мина ми през ума, че съм получил удар. Първата ми реакция беше да повикам помощ, но някак се успокоих и се помъчих да се отърся от страха си. След малко напрежението в главата ми започна да намалява, но пък се запридвижи към гърлото. Задъхах се, известно време се давих и кашлях; после напрежението бавно се придвижи към гърдите ми, после към стомаха, към слабините, към бедрата, към ходилата, преди накрая съвсем да напусне тялото ми.
Каквото и да ми се беше случило, беше станало в рамките на около два часа. През тия два мъчителни часа нещо вътре в тялото ми като че ли наистина се движеше надолу, мъчеше се да излезе от мен. Въобразих си, че се навива като килим. Друг образ, който ми хрумна, беше на петно, което се движи в кухината на тялото ми. Отхвърлих тоя образ в полза на първия, защото чувството беше на нещо, което се е навило на спирала. Също като килим, който се навива; със спускането си надолу то ставаше по-тежко и поради това още по-мъчително. Двете области, където болката направо ме разпъваше, бяха коленете и ходилата, особено дясното ми ходило, което остана топло трийсет и пет минути, след като цялата болка и напрежение бяха вече изчезнали.
След като изслуша разказа ми, Ла Горда заяви, че този път със сигурност съм загубил вече човешката си форма, че съм изоставил всичките си щитове или поне повечето от тях. Беше права. Без да зная как, или без дори да съзнавам какво се е случило, аз се озовах в изключително непознато за мен състояние. Чувствах се разцентрован, без никаква посока. Нямаше никакво значение как бе постъпила Ла Горда с мен. Не само че й бях простил оскърбителното й поведение спрямо мен; сякаш никога не беше имало никакво предателство. В мен не бе останала и капчица от откритата или прикрита неприязън нито към Ла Горда, нито към когото и да било. Това, което изпитвах, беше не умишлено безразличие или пренебрегване на факта; нито пък беше отчуждение или дори желание да остана сам. Беше по-скоро едно непознато чувство на равнодушие, способност да се потопя в момента и да нямам никакви мисли за нищо друго. Деянията на хората вече не ме засягаха, защото вече нямах никакви очаквания. Някакъв странен покой беше станал ръководна сила в живота ми. Чувствах, че съм възприел някак едно от ония особени схващания за воинското битие — дистанцирането. Ла Горда поясни, че не само съм го възприел — фактически то се е въплътило в мен.