Дон Хуан и аз бяхме разговаряли надълго върху възможността някой ден да направя именно това. Беше казал, че дистанцирането не означава автоматически мъдрост, но че въпреки всичко е предимство, защото позволява на воина в един миг да спре, за да оцени положението, да премисли позициите си. За да се възползва пълноценно и правилно от този изключителен момент обаче, воинът трябва, според дон Хуан, да се бори неотклонно през целия си живот.
Беше ме обзело отчаянието дали някога ще мога да изпитам такова чувство. Доколкото бях способен да преценя, не съществуваше начин изкуствено да го предизвикам. Безполезно беше да мисля за изгодата от него или да разсъждавам относно възможностите за възникването му. През годините, когато познавах дон Хуан, със сигурност бях изпитал върху себе си солидното намаляване на личните ми връзки със света, но това беше станало в интелектуален план; във всекидневния си живот бях останал непроменен до момента, в който загубих човешката си форма.
Започнахме да размишляваме с Ла Горда, че идеята да загубиш човешката си форма се отнася до телесното състояние, което спохожда ученика, когато той достигне някакъв праг в хода на обучението. Така или иначе, крайният резултат от загубването на човешката форма за Ла Горда и за мен, макар и доста странно, беше не само търсеното и жадувано усещане за дистанциране, но и изпълнението на изплъзващата ни се задача да си спомняме. В тоя случай интелектът отново играеше минимална роля.
Една нощ Ла Горда и аз обсъждахме някакъв филм. Беше ходила да гледа един забранен филм и аз с нетърпение очаквах да чуя мнението й. Филмът никак не й беше харесал. Тя твърдеше, че преживяването й било изтощително, защото в битието си на воин тя трябва да води строго аскетичен живот в пълно безбрачие, като Нагуала Хуан Матус.
Казах й, че ми е известно, че дон Хун обича жените и не е безбрачен, а освен това че намирам това за превъзходно.
— Ти си ненормален! — извика тя с весела нотка в гласа. — Нагуалът беше прекрасен воин. Не е бил улавян в никакви паяжини на чувствеността.
Поиска да научи защо смятам, че дон Хуан не е бил безбрачен. Разказах й за един инцидент, случил се в Аризона в началото на моето чиракуване. Почивах си в къщата на дон Хуан един ден след някакво изтощително катерене. Неизвестно защо дон Хуан ми изглеждаше нервен. Постоянно ставаше да наднича през вратата. Изглежда очакваше някого. И тогава съвсем внезапно той ми каза, че току-що по пътя е минала кола и се отправя към къщата. Било момиче, негова приятелка, която му носела някакви одеала. Никога дотогава не бях виждал дон Хуан смутен и ми беше станало много неловко заради него; той почти не знаеше къде да се дене от неудобство. Реших, че сигурно не иска да се срещам с момичето. Предложих му да се скрия, но в стаята нямаше подходящо място. Затова той ме накара да легна на пода и ме покри със сламена рогозка. Чух как навън изключиха мотора на кола, а после през процепите на рогозката видях на вратата да застава момиче. Беше високо, стройно и много младо. Помислих си дори, че е хубаво. Дон Хуан сподели с нея нещо с нисък, интимен глас. После се обърна и ме посочи.
— Карлос се крие под рогозката — каза той на момичето с висок, ясен глас. — Поздрави го.
Момичето ми махна с ръка и каза „здравей“ с най-приветливата си усмивка. Почувствах се като глупак и се ядосах, че дон Хуан ме поставя в такова неудобно положение. Явно се опитваше да облекчи нервността си за моя сметка или дори по-лошо — да се перчи пред мен.
Когато момичето си отиде, аз сърдито поисках да ми обясни поведението си. Той каза най-чистосърдечно, че се е видял в чудо, като забелязал как краката ми стърчат изпод рогозката и не знаел какво друго да направи. Като чух това, номерата му съвсем ми се изясниха: беше намерил начин да ми покаже младата си приятелка. Нямаше как да ми стърчат краката, тъй като бяха свити под мен. Изсмях се многозначително, а дон Хуан се почувства задължен да ми обясни, че харесва жените, и по-специално това момиче.