Не забравих този инцидент, но дон Хуан вече не проговори за него. Когато и да го споменавах, той винаги ме възпираше. Почти се бях вманиачил относно тази млада жена. Надявах се някой ден тя да ми се обади, след като прочете книгите ми.
Ла Горда се беше развълнувала извънредно много. Крачеше напред-назад из стаята, докато аз говорех. За малко не се разплака. Представях си всевъзможни сложни плетеници на взаимоотношения, които може би имаше предвид. Помислих я дори за ревнива и че реагира като истинска жена под заплахата от друга жена.
— Ревнива ли си, Горда? — попитах аз.
— Не бъди наивен — каза ядно тя. — Аз съм безформен воин. У мен няма да намериш капчица завист или ревност.
Напомних й нещо, което ми бяха казали Хенаросите: че Ла Горда е била жената на Нагуала. Гласът й едва се долавяше вече.
— Струва ми се, че бях — каза тя и като погледна встрани, седна на леглото си. — Имам чувството, че бях точно такава. Не зная защо. В този живот Нагуалът Хуан Матус бе за мен това, което е бил и за теб. Не беше мъж. Беше Нагуал. Не се интересуваше от секс.
Уверих я, че съм чувал дон Хуан да изразява отношението си към това момиче.
— Споделял ли е с теб, че е имал секс с нея? — попита Ла Горда.
— Не, но от начина, по който говореше, ставаше ясно — отвърнах аз.
— Много ти се иска Нагуалът да е бил като теб, нали? — попита подигравателно тя. — Но Нагуалът беше безупречен воин.
Помислих си, че имам право и няма нужда да ревизирам мнението си. Но само за да развеселя Ла Горда казах, че ако не любовница, младата жена сигурно е била ученичка на дон Хуан.
Настъпи продължителна пауза. Казаното от мен произведе върху ми обезпокоителен ефект. До този момент никога не бях мислил за такава възможност. Бях заклещен в една предубеденост, която не ми оставяше никаква вратичка.
Ла Горда ме помоли да й опиша младата жена. Не можах да го направя. Всъщност не бях я виждал как изглежда. Бях твърде притеснен, твърде смутен тогава, за да я разглеждам подробно. А и тя беше пообъркана от неловкото положение и бе побързала да си отиде.
Ла Горда заяви, че без каквато и да е логическа причина счита, че младата жена е била ключова фигура в живота на Нагуала. Твърдението й ни доведе до разговор за познатите нам приятели на дон Хуан. Часове наред се мъчихме да сглобим цялата информация, която имахме за сподвижниците му. Аз й разказах как дон Хуан няколко пъти ме беше водил да взема участие в церемониите за пейота. Описах всички, които бях видял там. Тя не можа да разпознае никого.
Осъзнах, че може би аз познавам повече от сподвижниците на дон Хуан, отколкото тя. Но нещо, което казах, отприщи спомена й за някакъв случай, когато видяла една млада жена да вози в малка бяла кола Нагуала и Хенаро. Жената оставила двамата мъже пред вратата на къщата на Ла Горда и преди да си замине, се вгледала в нея. Ла Горда решила, че младата жена просто била взела на стоп Нагуала и Хенаро. Тогава пък аз си спомних как бях излязъл изпод рогозката в къщата на дон Хуан точно навреме, за да видя как потегля някакъв бял „Фолксваген“.
Споменах за още един инцидент с друг приятел на дон Хуан — един мъж, който веднъж ми бе дал няколко стръка пейот на пазара в един град в Северно Мексико. И той беше занимавал мислите ми години наред. Името му беше Висенте. Като чу това име, тялото на Ла Горда реагира така, сякаш бях докоснал някакъв неин нерв. Гласът й стана писклив. Помоли ме да повторя името и да опиша мъжа. И отново аз не можах да опиша нищо. Бях видял човека само веднъж, за няколко минути, преди повече от десет години.
Ла Горда и аз минахме през периоди на почти гневно състояние — не един към друг, а към нещото, което ни държеше в плен.
Последният инцидент, който ускори нашето пълноценно припомняне, настъпи един ден, когато бях настинал и имах висока температура. Бях останал на легло; ту придремвах, ту се будех, а мислите ми се мятаха безцелно в ума ми. През целия ден из главата ми се мотаеше мелодията на стара мексиканска песен. В един момент засънувах, че някой я свири на китара. Оплаках се, че е много монотонна, и този, пред когото запротестирах, запрати китарата към корема ми. За да избегна удара, отскочих назад и чукнах главата си в стената, от което се събудих. Сънят ми не беше ясен, преследваше ме единствено мелодията. Не можех да избия от главата си звука на китарата; той не преставаше да минава през ума ми. Останах полубуден и заслушан в мелодията. Струваше ми се, че изпадам в състояние на сънуване — пред очите ми се появи пълна и подробна сцена на сънуване. В сцената имаше млада жена, седнала до мен. Различавах всеки детайл от лицето й. Не знаех коя е, но като я видях, се изплаших. В един миг бях абсолютно буден. Смущението, което това лице предизвика у мен, беше толкова силно, че аз станах и съвсем механично закрачих напред и назад. Потях се обилно и не смеех да изляза от стаята си. Не можех да викна за помощ и Ла Горда. Тя се беше върнала в Мексико за няколко дена, за да се види с Жозефина. Вързах един чаршаф през кръста си, за да пристегна средния си сектор. Това ми помогна да приглуша някои вълнички на нервната енергия, която минаваше през мен.