Докато крачех напред-назад, образът в ума ми започна да се топи, но не в успокоителна забрава, както бих искал, а в сложен, абсолютно ясен спомен. Сетих се, че веднъж бях седял на някакви чували с пшеница или ечемик, складирани в един хамбар. Младата жена пееше старата мексиканска песен, която се беше загнездила в ума ми, докато свиреше на китарата. Когато се пошегувах с изпълнението й, тя ме сръга в ребрата с грифа на китарата. Заедно с мен бяха насядали и други хора — Ла Горда и двама мъже. Познавах много добре тия мъже, но още не можех да си спомня коя беше младата жена. Опитвах се, но беше безнадеждно.
Отново легнах, потънал в студена пот. Исках за момент да си почина, преди да си съблека подгизналата пижама. Докато полагах глава на високата възглавница, паметта ми някак се избистри още повече и чак тогава разбрах коя е изпълнителката на китарата. Беше жената Нагуал — най-важното същество на тая земя за Ла Горда и за мен. Тя беше женският аналог на мъжа Нагуал; не съпругата му, нито жена му, а неговата противоположност. Притежаваше ведростта и овладяността на истински водач. И тъй като беше жена, тя се грижеше за нашето отглеждане.
Не смеех да напрягам паметта си по-нататък. Интуитивно знаех, че нямам силата да удържа на пълния спомен. Спрях на нивото на абстрактните чувства. Знаех, че тя е въплъщението на най-чистата, най-безпристрастната и дълбока обич. Съвсем уместно би било да кажа, че Ла Горда и аз обичахме жената Нагуал повече от самия живот. Какво ни беше сполетяло на тая земя, че я бяхме забравили?
Същата нощ лежах в леглото си и така се вълнувах, че дори се изплаших за живота си. Започнах да припявам някакви думи, които се превърнаха за мен във водеща сила. Едва когато се успокоих, аз си спомних, че думите, които непрекъснато си повтарях, бяха също спомен, върнал се в ума ми през тая нощ; спомен за някаква формула, заклинание някакво, което да ме изведе пред едно извисяване — като това, което бях преживял.
Състоянието ми на болен и с температура беше послужило един вид като възглавница; може би достатъчно да отклони главния удар от това, което бях направил, или по-скоро от това, което ме беше сполетяло, защото умишлено не бях направил нищо.
До тази нощ, в случай че бъдеше разгледан списъкът ми от премеждия, бих могъл да обясня последователността на съществуването ми. Мъглявите спомени, които имах за Ла Горда, или предчувствието, че бях живял в тази къща в планините на Централно Мексико, представляваха сякаш реална заплаха за идеята за моята последователност, но нищо в сравнение със спомена за жената Нагуал. Не толкова поради емоциите, които самият спомен бе възвърнал, а защото я бях забравил; но не както се забравя име или мелодия. Преди този миг на прозрение за нея в ума ми нямаше нищо. Нищичко! После нещо ме сполетя, или нещо падна от мен, и се оказа, че си спомням едно много важно същество, което от гледна точка на емпирическата ми същност до този момент никога не бях срещал.
Наложи се да почакам още два дена, докато се върне Ла Горда, за да й разкажа за спомените си. В момента, в който описах жената Нагуал на Ла Горда, тя се сети за нея; осъзнаването й някак зависеше от моето.
— Момичето, което съм видяла в бялата кола, е била жената Нагуал! — възкликна Ла Горда. — Тя се е върнала при мен, а аз не си я спомних.