Чух думите и разбрах смисъла им, но ми беше нужно продължително време, за да се съсредоточа върху казаното от нея. Вниманието ми блуждаеше; пред очите ми беше поставена сякаш някаква светлинка, а след това беше замъглена. Имах усещането, че ако не спра замъгляването, ще умра. Изведнъж почувствах гърч и разбрах, че съм сглобил две парчета от себе си, които досега са били разделени; проумях, че младата жена, която бях видял в къщата на дон Хуан, е жената Нагуал.
В този миг на емоционална възбуда Ла Горда не ми помагаше. Настроението й беше заразително. Тя се разрида безутешно. Емоционалният шок от спомена за жената Нагуал й действаше като травма.
— Как съм могла да я забравя? — въздишаше Ла Горда. Когато се обърна с лице към мен, зърнах пламъче на подозрителност в очите й.
— И ти нямаше представа, че съществува, така ли? — попита тя.
При всички други обстоятелства бих си помислил, че въпросът й е нагъл, обиден, но за същото се чудех и аз относно нея. Хрумна ми, че тя може да е знаела повече, отколкото показва.
— Не. Не съм имал — казах. — А ти, Горда? Знаеше ли, че тя съществува?
По лицето й се изписа такава невинност и слисване, че съмненията ми напълно се разпръснаха.
— Не — отговори тя. — До днес не. Сега зная със сигурност, че имахме навика да сядаме с нея и с Нагуала Хуан Матус на онази скамейка на площада в Оаксака. Винаги съм си спомняла за това, спомняла съм си и чертите й, но съм го мислила за сън. Знаела съм всичко и въпреки това не съм го знаела. Но защо ли съм го мислила за сън?
Обзе ме паника. А след малко изпитах абсолютна физическа сигурност, че докато тя говори, някъде в тялото ми се е отворил канал. И внезапно разбрах, че и аз съм имал навика да седя на онази скамейка с дон Хуан и жената Нагуал. Спомних си и какво изпитвах при всеки от тия случаи. Беше някакво физическо доволство, щастие, пълнота, каквито човек е неспособен да си представи. Мислех, че дон Хуан и жената Нагуал са съвършени същества и че да бъда в компанията им е наистина голям късмет за мен. Седнал на онази скамейка, обграден от двете страни от най-изумителните същества на земята, аз изпитвах може би в умален вид цялата гама на човешките си чувства. Един път бях казал на дон Хуан, без да го заблуждавам, че в такъв момент ми се приисква да умра, за да съхраня това чувство чисто, непокътнато, неподлежащо на разруха.
Споделих спомена си с Ла Горда. Тя каза, че разбира какво имам предвид. За момент останахме безмълвни, а после впускането ни в спомени ни запрати опасно към тъгата, дори към отчаянието. Наложи ми се да призова най-необикновения контрол върху чувствата си, за да не се разплача. Ла Горда вече хлипаше, покрила лицето си с ръка.
След малко се поуспокоихме. Ла Горда се взря в очите ми. Знаех какво мисли. Сякаш четях въпросите в погледа й. Бяха същите въпроси, които дни наред бяха гнетили и мен. Коя е била жената Нагуал? Къде сме се срещали с нея? Къде й е мястото? Познават ли я и останалите?
Тъкмо се готвех да изразя гласно въпросите си, когато Ла Горда ме прекъсна.
— Аз наистина не зная — каза бързо тя, изпреварвайки моя въпрос. — Разчитах на теб да ми кажеш. Не зная защо, но чувствам, че ти можеш да ми кажеш кое как е.
Тя разчиташе на мен, а аз — на нея. Разсмяхме се на иронията на положението ни. Помолих я да ми разкаже всичко, което си спомня за жената Нагуал. Ла Горда понечи два-три пъти да каже нещо, но изглежда беше неспособна да организира мислите си.
— Наистина не зная откъде да започна — каза тя. — Зная само, че я обичах.
Казах й, че същото чувство гнети и мен. Някакво неземно чувство ме сграбчваше всеки път, когато си помислех за жената Нагуал. Докато изричах това, тялото ми се разтърси.
— И ти, и аз сме я обичали — каза Ла Горда. — Не зная защо го казвам, но ми е ясно, че тя ни е притежавала.
Подтикнах я да ми обясни това свое изявление. Не можа да обясни точно защо го беше казала. Говореше напрегнато, борейки се с чувствата си. Вече не можех да й обръщам внимание. Усетих размърдване в слънчевия си сплит. Някъде в мен започваше да се оформя смътен спомен за жената Нагуал. Сръчках Ла Горда да продължи да говори, да повтаря казаното, в случай че няма нищо друго за казване, но да не спира. Звукът на гласа й сякаш ми подейства като насочване в друго измерение, в друг вид време. През тялото ми като че ли преминаваше кръв с необичайно налягане. Усетих как целият настръхвам, а после у мен нахлу непознат телесен спомен. С тялото си знаех, че жената Нагуал е съществото, което е допълняло Нагуала. Тя беше дарила Нагуала с покой, пълнота, усещане за закрила, избавление.
Казах на Ла Горда за прозрението си, че жената Нагуал е била партньорка на дон Хуан. Ла Горда ме погледна смаяно и бавно заклати глава.