— Тя няма нищо общо с Нагуала Хуан Матус, идиот такъв! — каза тя с тон на абсолютен познавач. — Тя е била за теб. Именно затова ти и аз й принадлежахме.
Ла Горда и аз се взряхме един друг в очите си. Бях сигурен че неволно изрича гласно мислите, които не означават нищо за нея на нивото на разума.
— Какво искаш да кажеш с това — че тя е била за мен, Горда? — попитах аз след продължително мълчание.
— Била е твой партньор — отвърна тя. — Двамата сте били в един екип. Аз пък съм й била довереник. И тя те е натоварила някой ден да ме заведеш при нея.
Помолих Ла Горда да ми разкаже всичко, което знае, но тя като че ли нямаше понятие от нищо друго. Чувствах се напълно изтощен.
— И къде ли е отишла тя? — попита изведнъж Ла Горда. — Не мога да си го представя. Била е с теб, а не с Нагуала. И сега трябва да е тук с нас.
В този миг тя получи нов пристъп от недоверие и уплаха. Обвини ме, че крия жената Нагуал в Лос Анджелис. Опитах се да разсея подозренията й. Бях изненадан от себе си, като се чух да увещавам Ла Горда, сякаш беше дете. Тя ме слушаше с всички външни признаци на пълно внимание; очите й обаче бяха празни, лишени от фокус. После ми хрумна, че използва звука на моя глас точно както аз използвах нейния — като насока. Знаех, че и тя го съзнава. Продължих да говоря, докато се свършиха нещата, които имах да казвам в рамките на темата ни. Тогава се получи нещо друго, при което аз се оказах полузаслушан в собствения си глас. Говорех на ла Горда без никаква воля от моя страна. Думи, които изглеждаха като бутилирани в мен, сега излизаха свободни и достигаха до неописуеми нива на абсурда. Не преставах да говоря, докато нещо не ме накара да спра. Бях си спомнил, че дон Хуан бе казал на жената Нагуал и на мен, на онази скамейка в Оаксака, за едно особено човешко същество, чието присъствие синтезирало за него всичко, до което той можел да достигне или да очаква от човешкото приятелство. Била някаква жена, която за него представлява онова, което е жената Нагуал за мен — партньор, противоположност. Тя го изоставила точно както жената Нагуал бе изоставила мен. Чувствата му към нея останали непроменени и се подклаждали от меланхолията, която някои стихове събуждали у него.
Аз си спомних също, че именно жената Нагуал ме снабдяваше с поетични книги. Имаше купчина такива в багажника на колата си. Именно тя беше подбудата да чета стихове на дон Хуан. Изведнъж физическият спомен за жената Нагуал, седнала с мен на онази скамейка, така се проясни, че неволно поех дълбоко въздух, гърдите ми се издуха. Завладя ме някакво смазващо чувство на загуба, по-голямо от всяко чувство, изпитано от мен досега. Прегънах се напред от раздираща болка в дясната плешка. Имаше и още нещо, което знаех: спомен, който някаква част от мен не искаше да разкрие.
Потопих се в останките на моя интелект като единственото средство да възстановя самообладанието си. Не преставах да си казвам, че през цялото време Ла Горда и аз сме действали на две абсолютно различни плоскости. Тя си спомняше много повече от мен, но не беше любознателна. Не беше обучена да задава въпроси нито на другите, нито на себе си. Но после изведнъж ми хрумна, че и аз не бях по-добър; все още си бях немарлив, както веднъж ми беше казал дон Хуан. Не бях забравил, че съм чел стихове пред дон Хуан и въпреки това досега не ми беше хрумвало да установя защо до момента не притежавам томче с испанска поезия, нито пък нося такова в колата си.
Ла Горда ме извади от разсъжденията ми. Обзе я истерия. Закрещя как току-що се сетила, че жената Нагуал може да е съвсем близо до нас. Точно както нас са ни оставили да се намерим един друг, така и жената Нагуал е била оставена да ни намери. Силата на разсъжденията й почти ме убеди. Нещо в мен знаеше, че въпреки всичко не е точно така. Беше споменът вътре в мен, който не се осмелявах да извадя на повърхността.
Прищя ми се да започна спор с Ла Горда, но нямаше никакъв смисъл — моят щит от интелект и думи беше недостатъчен да поеме удара на спомена за жената Нагуал. Ефектът върху мен беше зашеметяващ, по-унищожителен дори от страха пред смъртта.
— Жената Нагуал е претърпяла злополука някъде — започна кротко Ла Горда. — Сигурно е изоставена някъде и ние не правим нищо, за да й помогнем.
— Не! Не! — развиках се аз. — Тя вече не е тук!
Не зная точно защо казах всичко това и все пак знаех, че е вярно. За момент потънахме в дълбините на меланхолията, която ни бе невъзможно да разгадаем по разумен начин. За пръв път в спомена на своето „аз“, което познавах, аз усещах истинска, безпределна тъга, една ужасяваща нецялостност. Имаше у мен някъде една рана, която отново се беше отворила. Този път не можех да избягам, както бях правил толкова пъти в миналото, зад булото на загадъчност и незнание. Било е благодат за мен да не зная. В миг се хлъзнах опасно към униние. Ла Горда ме спря.