— Воин е оня, който търси свобода — каза тя на ухото ми. — Тъгата не е свобода. Трябва да се измъкнем от нея.
Дистанцирането, както бе казал дон Хуан, води до моментна пауза за преоценка на положението. В недрата на моята тъга разбирах какво точно имаше той предвид. Наистина бях дистанциран; от мен зависеше да се възползвам правилно от тази пауза.
Не можех да бъда сигурен дали волята ми изигра, или не, някаква роля, но изведнъж тъгата ми изчезна; сякаш никога не беше съществувала. Скоростта на промяната в настроението ми и неговата преходност направо ме изплашиха.
— Сега си там, където съм и аз! — извика Ла Горда, когато й описах какво се е случило. — След всички тия години все още не съм научила как да се оправям с безформието. Местя се непрестанно от едно чувство на друго в рамките на един миг. Заради безформието си не можах да помогна на сестричките, но и бях зависима от тяхното благоволение. Всяка от тях беше достатъчно силна да ме разлюлее от едната крайност в другата.
— Проблемът беше — продължи тя, — че загубих човешката си форма преди теб. Ако я бяхме загубили заедно, можехме да си помогнем един на друг; но така аз се издигах и смъквах по-бързо, отколкото бих искала да си спомням.
Трябваше да призная, че нейното твърдение за безформие винаги ми се беше струвало неискрено. Според моите разбирания, загубата на човешката форма включваше необходимото съпътстващо обстоятелство: последователност на характера, а това — в светлината на емоционалните й издигания и спадове — беше извън нейните възможности. Поради това я бях оценявал безпощадно и несправедливо. След като бях загубил своята човешка форма, бях вече в положение да разбера, че безформието е, ако не друго, то поне пагубно за уравновесеността и умереността. В него няма включена автоматична емоционална сила. Една от характерните страни на състоянието на дистанцираност — способността да се потопяваш в това, което правиш — естествено се отнася и за всичко, което правиш, включително и да бъдеш непоследователен и откровено педантичен. Състоянието да бъдеш безформен има това предимство, че ни позволява моментна пауза, но при условие че притежаваме самодисциплината и смелостта да я използваме.
Най-накрая досегашното поведение на Ла Горда стана разбираемо за мен. Тя беше безформена от години, но без необходимата самодисциплина. По този начин беше попаднала под влиянието на драстични промени в настроението и невероятни несъответствия между действията и целите си.
След първоначалния ни спомен за жената Нагуал, Ла Горда и аз призовахме на помощ всичките си сили и в продължение на няколко дни се опитвахме да изтръгнем още спомени, но като че ли такива нямаше. Самият аз се бях върнал там, където бях преди да започна да си спомням. Интуитивно подразбирах, че сигурно има огромно количество като че ли заровено в мен, но не мога да го достигна. Умът ми беше изпразнен и от смътния намек за други спомени.
Ла Горда и аз преминахме през период на огромно объркване и съмнение. В нашия случай да бъдеш безформен означаваше да бъдеш разкъсван от най-лошото недоверие, което можехме да си представим. Чувствахме се като опитни мишки в ръцете на дон Хуан — същество, за което се предполагаше, че ни е познато, но за което в действителност не знаехме нищо. Запалвахме се един друг със съмнения и страхове. Най-сериозната нишка беше, разбира се, жената Нагуал. Съсредоточехме ли вниманието си върху нея, паметта ни за нея така се избистряше, че ни беше невъзможно да си обясним как сме могли да я забравим. Това пък даваше насока на разсъждения, за кой ли път, за това, което дон Хуан наистина беше направил с нас. Всички тия планове съвсем лесно водеха до чувството, че сме били използвани. Бяхме разгневени пред неизбежното заключение, че той ни е манипулирал, направил ни е безпомощни и неизвестни пред самите нас.
Когато гневът ни се уталожваше, над нас започваше да витае страхът — защото се изправяхме пред ужасяващата възможност дон Хуан да е правил и други вредни за нас неща.
7
СЪНУВАНЕ ЗАЕДНО
ЕДИН ДЕН, ЗА ДА ОБЛЕКЧА нашето злощастие, предложих да се потопим в сънуване. Щом изрекох гласно предложението си, осъзнах, че мрачното ми чувство, което ме беше преследвало дни наред, може драстично да се промени само като си наложа воля за промяна. Ясно разбирах какъв е проблемът ни с Ла Горда: неразумно се бяхме съсредоточили върху страха и бедата, сякаш това бяха единствените ни възможности, докато през цялото време бяхме имали на разположение, без да съзнаваме, алтернативата умишлено да фокусираме нашето внимание върху противното — загадката, учудването от това, което ни се бе случило.