Неговата игра с думите ме забавляваше. Изпитвах неземно щастие да съм с него и с другите. Дон Хуан бе продължил да обяснява тогава, че моят егоизъм може да се използва за нещо грандиозно и че не е невъзможно да се впрегне за нещо полезно.
Сред всичките хора, събрани там, съществуваше всеобщо чувство на другарство. Те се смееха на това, което дон Хуан ми казваше, но без да се подиграват. Дон Хуан каза, че най-сигурният начин да се впрегне егоизмът, е с помощта на всекидневната дейност, докато сме живи, и че аз съм производителен, каквото и да направя, защото няма кой да ме пришпорва, и че за мен не представлява никакво предизвикателство да се извисявам сам като стрела. Ако ми бъдеше възложена задачата да се грижа за Ла Горда обаче, независимата ми производителност би се разпаднала на парченца и за да оцелея, щеше да ми се наложи да насоча егоистичните си грижи към самия себе си, като включа към мен и Ла Горда. Единствено чрез помощта ми към нея, казваше дон Хуан с най-убедителния си тон, щях да намеря насоките за изпълнение на истинската си задача.
Ла Горда обви врата ми с дебелите си ръце. Наложи се дон Хуан да спре да говори. Разсмя се толкова силно, че не можеше да продължи. Всички останали направо ревнаха от възторг.
Стана ми неловко и се ядосах на Ла Горда. Опитах да се измъкна от прегръдката й, но ръцете й бяха здраво сключени около врата ми. Дон Хуан ми направи с ръце знак да престана. Каза, че минималното неудобство, което изпитвам, било нищо в сравнение с онова, което ме очаквало.
Смехът стана направо оглушителен. Чувствах се много щастлив, макар и да бях разтревожен, че трябва да се разправям с Ла Горда, защото не знаех докъде може да доведе това.
На това място в сънуването промених гледната си точка — или по-скоро нещо ме задърпа извън сцената и аз започнах да се оглеждам като зрител. Бяхме в някаква къща в Северно Мексико; можех да позная по това, което ме заобикаляше, което се виждаше отчасти от мястото, където стоях. В далечината съзирах планини. Спомнях си и дреболиите в къщата. Бяхме в задната част, под покрита отворена порта. Някои хора седяха върху обемисти столове; повечето обаче или бяха прави, или седяха на пода. Познавах всички до един. Ла Горда стоеше права до мен, с лице към дон Хуан.
Осъзнах, че мога да изпитвам едновременно две различни чувства. Можех или да навляза в сцената на сънуването и да почувствам, че възстановявам отдавна забравено увлечение, или да наблюдавам сцената с настроение, каквото имах в обикновения си живот. Когато се потопих в сцената на сънуването, изпитах чувството на сигурност и закрила; когато я наблюдавах с обичайното си настроение, се чувствах погубен, несигурен, опечален. Не ми допадаше обичайното настроение, затова се потопих в сцената на сънуването.
Една дебела Горда попита дон Хуан с глас, който можеше да се чуе въпреки всеобщия смях, дали ще стана неин съпруг. Настъпи мълчание. Дон Хуан като че ли пресмяташе какво да каже. Потупа я по главата и заяви, че ще говори от мое име и че аз бих се радвал да й стана съпруг. Хората наоколо щяха да се пръснат от смях. Разсмях се заедно с тях. Тялото ми се гърчеше от съвсем неподправено веселие и въпреки това не усещах да се смея на Ла Горда. Не я възприемах като клоун, нито като глупачка. Беше дете. Дон Хуан се обърна към мен и каза, че трябва да уважавам Ла Горда, независимо от това, което ми е направила, и че трябва да тренирам тялото си чрез взаимодействия с нея, да се чувствам спокоен и пред най-големите изпитания. Дон Хуан се обърна към цялата група и каза, че е много по-лесно да се каже сбогом под въздействието на максимален стрес, отколкото да бъдеш безупречен при нормални обстоятелства, като например играта с такава като Ла Горда. Добави още, че нямам никакви основания да се сърдя на Ла Горда, защото тя е наистина моя покровителка; само чрез нея ще бъда способен да впрегна егоизма си.
Така се бях потопил в сцената на сънуването, че съвсем забравих, че съм сънувач. Внезапно някой притисна ръката ми, което пък ми напомни, че сънувам. Усетих присъствието на Ла Горда до себе си, без да я виждам. Беше там само като осезание, усещане за докосването на подлактието ми. Съсредоточих вниманието си върху това; беше си сериозно стискане, а после Ла Горда като цялостна личност се материализира, сякаш беше направена от припокриващи се кадри на фотографски филм. Беше като трикова фотография в киното. Сцената на сънуването се разми. Вместо това Ла Горда и аз се взирахме един в друг с преплетени подлактия.