Отново съсредоточихме в унисон вниманието си върху сцената на сънуването, която бяхме наблюдавали. В този момент знаех извън всяко съмнение, че и двамата гледаме едно и също нещо. Сега дон Хуан казваше нещо на Ла Горда, но аз не можех да го чуя. Вниманието ми се издърпваше ту назад, ту напред между третото състояние на сънуването — пасивното наблюдение, и второто_ — динамичната будност. _В един момент бях с дон Хуан, дебелата Горда и шестнайсетина други хора, а в следващия — със сегашната Горда, загледан в някаква замръзнала сцена.
И тогава едно силно разтърсване на тялото ми ме издигна на съвсем друго ниво на вниманието: почувствах нещо като пропукване на сухо парче дърво. Беше слаба експлозия и все пак звучеше повече като изключително силно пукане на кокалчетата на ръцете. Озовах се в първото състояние на сънуването — будността в покой. Бях заспал и все пак бях в пълно съзнание. Искаше ми се да остана възможно по-дълго в това състояние на покой, но още едно разтърсване ме накара да се събудя на секундата. И внезапно разбрах, че Ла Горда и аз сме сънували заедно.
Горях от нетърпение да поговоря с нея. Тя изпитваше същото. Надпреварвахме се кой да говори пръв. Когато се поуспокоихме, аз я помолих да ми опише всичко, което й се е случило в нашето сънуване заедно.
— Дълго те чаках — започна тя. — Някаква част от мен си мислеше, че съм те пропуснала, но друга част разбираше, че си нервен и имаш проблеми, затова почаках.
— Къде чакаше, Горда? — попитах аз.
— Не зная — отвърна тя. — Знаех, че съм извън червеникавата светлина, но не виждах нищо. Като си помисля сега, май нямах зрение, движех се пипнешком. Навярно съм била още сред червеникавата светлина, макар да не беше червено. Мястото, където се намирах, беше с цвят на светла праскова. После отворих очи и ти се оказа там. Изглеждаше готов да тръгваш, затова те хванах за ръката. После погледнах и видях Нагуала Хуан Матус, тебе, себе си и други хора в къщата на Висенте. Ти беше по-млад, а аз — дебела.
Споменаването на къщата на Висенте изведнъж разкри нещо в мен. Разказах на Ла Горда как веднъж, докато пътувах с колата през Сакатекас, в Северно Мексико, кой знае какво ме бе подтикнало да отида на гости на един приятел на дон Хуан, Висенте, без да разбирам, че с постъпката си неразумно пристъпвах в една забранена област, защото дон Хуан никога не ме бе запознавал с него. Висенте, както и жената Нагуал, принадлежаха към друга сфера, друг свят. Никак не се учудих, че Ла Горда така се разстрои, когато й разказах за това посещение. Познавахме Висенте много добре; беше ни близък колкото дон Хенаро, може би дори по-близък. И въпреки това го бяхме забравили, точно както бяхме забравили жената Нагуал.
На това място Ла Горда и аз направихме огромно отклонение. Спомнихме си заедно, че Висенте, Хенаро и Силвио Мануел бяха приятели на дон Хуан, негов отряд. Бяха свързани един с друг чрез особена клетва. Ла Горда и аз не можехме да си спомним какво точно ги обединяваше. Висенте не беше индианец. На младини бил аптекар. Беше ученият на групата и действителният лечител, който се грижеше за здравето им. Имаше страст към ботаниката. Бях абсолютно убеден, че знае за растенията повече от всяко друго живо същество. Ла Горда и аз си спомнихме, че именно Висенте бе обучил всички, включително и дон Хуан, да разпознават медицинските растения. Интересуваше се специално от Нестор и всички мислехме, че Нестор ще стане като него.
— Като си спомням за Висенте, се замислям и за себе си — каза Ла Горда. — Мисля си каква непоносима жена съм била. Най-лошото, което може да се случи на една жена, е да има деца, да има дупки в тялото си и пак да се държи като малко момиче. Това беше моят проблем. Исках всички да ме харесват и бях съвсем празноглава. А те ме оставяха да ги забавлявам, насърчаваха ме да се държа като магарица.
— Кои са тия те, Горда? — попитах аз.
— Нагуалът и Висенте, и всички ония, които бяха в къщата на Висенте, когато се държах като магаре с теб.