Ла Горда и аз проникнахме в нещата в пълен унисон. Бяха й позволили да се държи така непоносимо само с мен. Никой друг не понасяше глупостите й, макар тя да опитваше да ги пробутва на всеки.
— Висенте наистина ме търпеше — продължи Ла Горда. — Играеше си с мен. Наричах го дори чичо. Когато реших да нарека Силвио Мануел чичо, той едва не ми одра кожата с подобните си на лапи ръце.
Направихме опит да съсредоточим вниманието си върху Силвио Мануел, но не можахме да си спомним как изглежда. Усещахме присъствието му в спомените си, но той не беше лице, беше само чувство.
Що се отнася до сцената в сънуването, спомнихме си, че е била вярно копие на онова, което наистина се случи в живота ни на определено място и по определено време; и пак не ни беше по възможностите да си припомним кога. Знаех обаче, че се грижех за Ла Горда с цел да се тренирам за трудностите в отношенията ми с хората. Наложително беше да усвоя лекотата на настроението си пред трудните ситуации на общуване, а никой не можеше да свърши тази работа по-добре от Ла Горда. Именно от тези обстоятелства се пораждаха искриците неясни спомени, които имах за дебелата Горда, защото аз се подчинявах на заповедите на дон Хуан до най-незначителните подробности.
Ла Горда ми каза, че не харесвала настроението на сцената в сънуването. Предпочитала само да я наблюдава, но аз съм я бил издърпал навътре, за да изпита старите си чувства, които за нея бяха отблъскващи. Неудоволствието й беше толкова силно, че тя нарочно стисна ръката ми, за да ме принуди да приключа с нашето участие в нещо тъй противно за нея.
На другия ден уговорихме час за нов сеанс да сънуваме заедно. Тя тръгна от спалнята си, а аз — от моя кабинет, но нищо не се получи. Само се изтощихме от опитите си да навлезем в сънуването. Седмици след това се опитвахме да постигнем отново резултатите от първото ни изпълнение, но без никакъв успех. С всеки провал ставахме все по-отчаяни и по-неудовлетворени.
Изправени така пред безизходно положение, реших да отложим за известно време нашето сънуване заедно и да погледнем отблизо процеса на сънуването, да анализираме идеите и процедурите му. Отначало ла Горда не беше съгласна с мен. За нея предложението да прегледаме всичко, което знаехме за сънуването, представляваше друг начин да се предадем на отчаянието и неудовлетвореността си. Предпочиташе да продължим с опитите, пък били те и неуспешни. Аз настоях на своето и накрая тя прие моята гледна точка единствено заради това, че нямахме друг изход.
Една нощ седнахме и, колкото може по-непринудено, отново започнахме да обсъждаме онова, което знаехме за сънуването. Много скоро стана ясно, че съществуват няколко основни точки, на които дон Хуан специално беше наблягал.
Първата беше само действие. То започваше като че ли с единствено по рода си състояние на осъзнаване, до което се достига, като се фокусира остатъкът от съзнанието, което човек все още има докато спи, върху елементите или характерните особености на сънищата му. Остатъкът от съзнанието, който дон Хуан наричаше „второто внимание“, се привеждаше в действие, или се впрягаше, посредством упражнения в неправене. Според нас съществена помощ на сънуването оказва състоянието на душевен покой, което дон Хуан бе нарекъл „спиране на вътрешния диалог“, или „неправенето на разговор със себе си“. За да ме научи как да го овладея, той ме караше да ходя километри наред пеша с очи, които не се отклоняват, но и не се фокусират, гледайки точно над хоризонта, така че да наблегна на периферното зрение. Методиката му се оказа сполучлива само след два опита Това ми позволи след дълги години в опити да спра вътрешния си диалог и да тренирам вниманието си. Принуждавайки ме да се концентрирам върху периферното зрение, дон Хуан бе подсилил способностите ми да се, съсредоточавам за продължителни периоди от време върху една единствена дейност.
По-късно, вече овладял контрола на вниманието си и способен да работя с часове върху някоя неприятна задача без да се разсейвам — нещо, на което никога преди не съм бил способен, — той ми казваше, че най-добрия начин да навляза в сънуването е да се концентрирам върху областта между ребрата в горния край на корема. Казваше също, че необходимото внимание за сънуването идва именно от тази област. Докато енергията, нужна за да се движим и да търсим в сънуването, тръгва от мястото на четири-пет сантиметра под пъпа. Дон Хуан наричаше тази енергия воля, или силата да подбираме, да обобщаваме. При жените вниманието, а също и енергията за сънуването, произлизат от утробата.