Казах на Ла Горда, че в това, което тя беше нарекла преместване в сънуваното си тяло, има навярно нещо повече от най-обикновено повторение на действието летене.
Тя помисли малко, а после отговори:
— Смятам, че Нагуалът сигурно ти е казвал и това — сподели тя, — че единственото, което наистина има значение при осъществяването на това преместване, е приковаването на второто внимание. Нагуалът казваше, че именно това внимание прави света; и разбира се бе абсолютно прав. Имаше си причини да го каже. Беше майстор на вниманието. Предполагам нарочно ме бе оставил да разбера, че всичко, от което се нуждая, за да се преместя в сънуваното си тяло, е да фокусирам вниманието си върху летенето. Най-важното е било да натрупам внимание в сънуването, за да наблюдавам всичко, което правя, докато летя. Това е бил единственият начин да се грижа за второто си внимание. След като веднъж се стабилизира, мога да го фокусирам леко върху детайлите и чувствата при летенето, което води още повече до сънуване за летене, докато за мен стане вече рутина да сънувам, че се нося из въздуха.
— По въпросите за летенето — продължи тя, — второто ми внимание вече е било изострено. Когато Нагуалът ми възложи задачата да се преместя в сънуваното си тяло, имаше предвид докато съм будна да се обърна към второто си внимание. Така го разбирам аз. Първото внимание, вниманието което прави света, никога не може да бъде напълно преодоляно; то може само да се изключи за моменти, да се замести с второто внимание при условие, че в тялото има достатъчен запас от него. Сънуването е начин да се натрупва второ внимание. Бих казала, че за да се преместиш в сънуваното си тяло, докато си буден, трябва да практикуваш сънуване дотогава, докато започне да ти идва до гуша.
— Можеш ли да стигнеш до сънуваното си тяло винаги, когато го пожелаеш? — попитах я аз.
— Не, не е толкова лесно — отговори тя. — Научила съм се да повтарям движенията и чувствата на летене, докато съм будна, и въпреки това не мога да летя винаги, когато поискам. Съществува бариера към сънуваното ми тяло. Понякога имам чувството, че бариерата е спусната; в такива моменти тялото ми е свободно и аз мога да летя, сякаш сънувам.
Казах на Ла Горда, че в моя случай дон Хуан ми бе възложил три задачи, за да тренирам второто си внимание. Първата беше да намеря ръцете си в сънуването. След това ми препоръча да си намеря място, да фокусирам вниманието си върху него, а после — да правя сънуване денем и да разбера дали наистина мога да отида там. Предложи ми да оставя някой познат на това място, за предпочитане жена, за да направя две неща: най-напред да проверя някои дребни промени, които да могат да ми покажат, че съм бил там в сънуването, и второ, да изолирам натрапчивите подробности, където именно ще бъде изходната точка на второто ми внимание.
Най-сериозният проблем на сънувача в това отношение е непреклонното фиксиране на второто внимание върху подробностите, които са незабележими за вниманието ни в ежедневния живот, като по този начин се създава едно почти непреодолимо препятствие за утвърждаването на преживяното. Това, което човек търси в сънуването, не е същото, на което той обръща внимание в ежедневния си живот.
Дон Хуан твърдеше, че само в периода на обучението човек се мъчи да прикове второто си внимание. След това той трябва да се бори с почти непреодолимото притегляне на второто внимание и да хвърля само бегли погледи на всичко. При сънуването трябва да си доволен и от най-кратката гледка. Фокусираш ли се върху нещо, загубваш контрол.
Последната обобщена задача, която той ми бе възложил, беше да изляза от тялото си. Успях отчасти и през цялото време считах успеха си за единственото истинско постижение в сънуването. Дон Хуан си отиде преди да съм усъвършенствал чувството в сънуването, че мога да се оправям със света на обикновените работи, докато сънувам. Заминаването му прекъсна онова, което според мен щеше да бъде неизбежното припокриване на времето ми за сънуване с времето от ежедневния ми живот.