За да избистри контрола на второто ми внимание, дон Хуан ми бе представил идеята си за волята. Той казваше, че волята може да бъде описана като максимален контрол над сияйността на тялото като енергийно поле; или може да се опише като ниво на умение или състояние, което настъпва рязко в ежедневието на един воин в даден момент. То се усеща като сила, която се излъчва от средната част на тялото след миг на абсолютно безмълвие или миг на стопроцентов ужас, или на дълбока тъга; но не след миг на щастие, защото щастието е прекалено разрушително, за да осигури на воина необходимата концентрация да използва сияйността на тялото и да я превърне в безмълвие.
— Нагуалът ми казваше, че за човешкото същество тъгата е силна колкото ужаса — каза Ла Горда. — Тъгата принуждава воина да пролива кървави сълзи. И двете могат да доведат до момента на безмълвие. Или — безмълвието идва от самосебе си, защото воинът се опитва да го постига през целия си живот.
— Ти самата чувствала ли си някога този момент на безмълвие? — попитах аз.
— Разбира се, но не мога да си спомня точно на какво приличаше — отвърна тя. — И ти, и аз сме го изпитвали, но никой от нас не може да си спомни нищо. Нагуалът казваше, че това е миг на чернота, миг по-тих и от мига, в който изключваме вътрешния си диалог. Тази чернота, това безмълвие, пораждат намерението, което насочва второто внимание, командва го, кара го да върши разни неща. Затова го наричат воля. Намерението ефектът са воля. Нагуалът казваше, че те са свързани помежду си. Казваше ми всичко това, когато се опитвах да се науча да летя в сънуването. Намерението да летиш произвежда ефекта на летенето.
Аз пък й казах, че почти съм отписал възможността да изпитам някога воля.
— Ще я изпиташ — каза Ла Горда. — Бедата е там, че ти и аз не горим от желание да разберем какво ни се случва.
Не чувстваме своята воля, защото смятаме, че е нещо, което правим или чувстваме, като например да се ядосаме. Волята е много тиха, незабележима. Волята принадлежи към другото „аз“.
— Какво друго „аз“, Горда? — попитах.
— Знаеш за какво говоря — набързо каза тя. — Когато сънуваме, ние сме в другото си „аз“. Досега сме влизали безброй пъти в другото ни „аз“, но още не сме цялостни.
Настъпи продължително мълчание. Признах пред себе си колко права е тя като казва, че още не сме цялостни. Разбирах го в смисъл, че сме просто ученици на едно неизчерпаемо изкуство. Но после ми хрумна мисълта, че тя има предвид може би друго. Тази мисъл обаче не беше рационална. Най-напред усетих гъделичкаща тръпка в слънчевия си сплит и тогава си помислих, че може би говори за друго. Сетне усетих отговора. Дойде у мен наведнъж като някаква буца. Знаех, че всичко това е там, най-напред на върха на гръдната ми кост, а после в ума ми: Проблемът ми се състоеше в това, че не можех достатъчно бързо да разплета онова, което узнавах, за да го изрека с думи.
Ла Горда не прекъсна мисловните ми процеси с понататъшни коментари или постъпки. Остана съвършено безмълвна, чакаща. Изглеждаше вътрешно свързана с мен до такава степен, че нямаше нужда да казваме нищо.
Задържахме това чувство на взаимност още миг и тогава то ни облада. Ла Горда и аз се успокоявахме на етапи. Накрая заговорих аз. Не за да разнищим онова, което заедно бяхме почувствали и разбрали, а просто да възстановим почвата за разговор, аз й казах, че зная в какъв смисъл сме незавършени, но че не мога да облека знанието си в думи.
— Съществуват купища неща, които знаем — каза тя. — И въпреки всичко не можем да ги накараме да ни служат, защото в действителност не знаем как да ги изтръгнем от нас. Ти току-що си започнал да усещаш тази тежест. Аз я имам от години. Зная и въпреки това не зная. Повечето време се препъвам в себе си и приличам на малоумна, когато се опитам да кажа нещо, което знам.
Разбрах какво има предвид, разбрах я на физическо ниво. Знаех нещо абсолютно практическо и само по себе си очевидно за волята и за онова, което Ла Горда беше нарекла другото „аз“, и въпреки това не можех да произнеса една-единствена думичка за всичко, което знаех; не защото бях сдържан или притеснителен, а защото не знаех откъде да започна, нито как да организирам знанието си.
— Волята е пълното овладяване на второто внимание и затова се нарича другото „аз“ — каза Ла Горда след продължителна пауза. — Въпреки всичко, което сме направили, ние познаваме само една частичка от другото „аз“. Нагуалът ни остави сами да завършим своето знание. Това е задачата ни да си спомним.