Тя удари челото си с длан, сякаш току-що й беше хрумнало нещо.
— Господи Боже мой! Та ние си спомняме за другото „аз“! — възкликна тя с глас, който граничеше с истерията. После се успокои и продължи да говори по-тихо. — Очевидно вече сме били там и единственият начин да си го спомним е начинът, по който го правим — като изстрелваме сънуваните си тела, докато сънуваме заедно.
— Какво имаш предвид с това да изстрелваме сънуваните си тела? — попитах.
— Самият ти беше свидетел, когато Хенаро изстрелваше сънуваното си тяло — каза тя. — То изхвръква като бавен куршум, фактически се залепва и отлепва от физическото тяло с гръмко припукване. Нагуалът ми казваше, че сънуваното тяло на Хенаро може да прави повечето от нещата, които ние нормално си правим; той обичаше да идва при тебе така, за да те разтърси. Сега вече зная каква е била целта на Нагуала и на Хенаро. Искали са да си спомниш и с тази цел Хенаро е изпълнявал невероятни подвизи пред очите ти, като е изстрелвал сънуваното си тяло. Но не е стигнал доникъде.
— Никога не съм знаел, че е бил в сънуваното си тяло — казах аз.
— Никога не си знаел, защото не си наблюдавал — каза тя. — Хенаро се е опитвал да ти го съобщи, като е правел неща, които сънуваното тяло не може да прави: да яде, да пие и така нататък. Нагуалът ми разказваше как Хенаро обичал да се шегува с теб, че като отиде по голяма нужда, чак планината ще потрепери.
— Защо да не може сънуваното тяло да прави тия неща? — попитах аз.
— Защото сънуваното тяло не може да се справи с намерението на яденето или пиенето — отговори тя.
— Какво искаш да кажеш с това, Горда? — попитах.
— Голямото постижение на Хенаро се състоеше в това, че в своето сънуване той е научил намерението на тялото — поясни тя. — Той е довършил онова, което ти си започнал да правиш. Той можеше да сънува съвършено цялото си тяло. Но сънуваното му тяло имаше различно намерение от намерението на физическото тяло. Например сънуваното тяло може да премине през стена, защото знае намерението на изчезването яко дим. Физическото тяло знае намерението на яденето, но не и на изчезването. За физическото тяло на Хенаро преминаването през стена би било толкова невъзможно, колкото за сънуваното тяло е яденето.
Ла Горда замълча за малко, сякаш премерваше това, което току-що беше казала. Исках да почакам, преди да й задам въпрос.
— Хенаро беше усвоил само намерението на сънуваното тяло — каза тя тихо. — Силвио Мануел от своя страна беше най-големият майстор на намерението. Сега вече зная причината да не можем да си спомним лицето му: не е бил като останалите.
— Кое те кара да говориш така, Горда? — попитах.
Тя се зае да обяснява какво има предвид, но беше неспособна да говори свързано. Изведнъж се усмихна. Очите й светнаха.
— Сетих се! — извика тя. — Нагуалът ми казваше, че Силвио Мануел е майстор на намерението, защото постоянно бил в другото си „аз“. Бил е истинският шеф. Бил е зад всичко, което Нагуалът е правил. Всъщност той е бил човекът, накарал Нагуала да се грижи за теб.
Когато чух Ла Горда да казва това, изпитах огромна физическа болка. Стана ми почти лошо на стомаха и положих изключителни усилия да го скрия от нея. Обърнах се гърбом и си запуших устата. За момент тя спря да говори, сякаш решила да не обръща внимание на състоянието ми. Вместо това започна да ми крещи. Каза, че е крайно време да се отърсим от тревогите си. Напомни ми за моето прозрение след случилото се в Мексико Сити. Добави, че язвителността ми не се дължи на това, че е застанала на страната на останалите чираци против мен, а защото е взела участие в демаскирането ми. Аз пък й обясних, че всички тия чувства отдавна са изчезнали от мен. Остана непреклонна. Продължи да твърди, че ако не се изправя лице в лице с тях, те пак ще се върнат по някакъв начин при мен. Настоя, че в центъра на всичко стои сдружаването ми със Силвио Мануел.
Докато слушах всичко това, не можех да повярвам в промените на настроението ми. Превърнал се бях в двама души — единият вбесен, с пяна на устата, другият — спокоен, наблюдаващ. В стомаха ми настъпи финален, мъчителен спазъм и се почувствах съвсем зле. Но не усещането за гадене беше причината за спазъма. Беше по-скоро несдържан гняв.
Когато най-накрая се успокоих, бях смутен от поведението си и притеснен, че подобен инцидент би могъл да ми се случи и друг път.