Една вечер, докато бях навън по мои задачи, позвъних от една телефонна будка на Ла Горда. Тя ми каза, че докато била в някакъв универсален магазин изпитала усещането, че аз се крия там зад някакви подредени манекени. Била сигурна, че го правя, за да я дразня и много се ядосала. Хукнала из магазина да ме хване, за да ми покаже колко е ядосана. После разбрала, че всъщност си спомня нещо за мен, което доста често правела в такива мигове на избухване.
Така в пълен синхрон стигнахме до заключението, че е настъпило времето отново да опитаме с нашето сънуване заедно. Както говорехме, усетихме отново да ни обзема оптимизъм. Незабавно се прибрах вкъщи.
Много лесно навлязох в първата фаза — будност в покой. Изпитах някакво телесно удоволствие, гъделичкащо излъчване от слънчевия ми сплит, което се превръща в мисълта, че ще постигнем огромни резултати. Тази мисъл прерасна в нервно очакване. Съзнавах, че мислите ми се отделят от някакво трептене в средата на гръдния ми кош. В момента, в който обаче насочих вниманието си натам, трептенето спря. Беше като електрически ток, който можех да включа и изключа.
Трептенето отново започна, дори по-изявено отпреди, и изведнъж се озовах лице в лице с Ла Горда. Сякаш бях свърнал край ъгъла и бях налетял на нея. Захласнах се да я гледам. Беше тъй невероятно реална, толкова истинска, че ми се прииска да я докосна. В тоя момент от мен избликна най-чистата, най-неземна обич към нея. Заридах, без да мога да се владея.
Ла Горда бързо се опита да сплете ръцете ни, за да спре моето удоволствие, но не можеше да помръдне. Огледахме се наоколо. Пред очите ни нямаше фиксирана никаква жива сцена, нито някаква статична картина. Изведнъж прозрях и казах на Ла Горда, че именно защото сме се наблюдавали един друг, сме пропуснали появяването на сцената на сънуването. Едва след като заговорих, разбрах, че се намираме в нова ситуация. Звукът на гласа ми ме изплаши. Беше странен глас, дрезгав, неприятен. Изпитах някакво физическо отвращение.
Ла Горда ми отговори, че нищо не сме пропуснали, но нещо друго е уловило второто ни внимание. Усмихна се и нацупи устни — смесица от изненада и раздразнение при звука на собствения й глас.
Намирах за опияняващо новото изживяване да разговаряме по време на сънуването, защото ние не сънувахме сцена, в която говорим, а просто разговаряхме. И това изискваше единствено по рода си усилие, много подобно на началното ми усилие да слизам по стълба в сънуването.
Попитах я дали смята гласа ми за особен. Тя кимна и високо се разсмя. Звукът на смеха й беше направо шокиращ. Спомних си, че дон Хенаро правеше най-невероятните и страховити шумове; смехът на Ла Горда беше в същата категория. И точно тогава ме порази мисълта, че Ла Горда и аз съвсем спонтанно бяхме навлезли в нашите сънувани тела.
Поисках да я хвана за ръка. Колкото и да се мъчех, не можех да раздвижа ръката си. Тъй като имах известен опит с движенията в това състояние, наложих си да премина в нейната страна. Имах желание да я прегърна, но вместо това се приближих толкова близко до нея, че се сляхме. Съзнавах, че съм индивидуално същество, но в същото време чувствах, че съм част от Ла Горда. И това чувство беше страхотно хубаво.
Останахме слети докато нещо не ни разкъса. Усетих нареждане да разгледам околността. Когато се огледах, ясно си спомних, че съм я виждал и преди. Бяхме заобиколени от малки заоблени могили, които много приличаха на пясъчни дюни. Бяха навсякъде около нас, във всички посоки, докъдето ни виждаха очите. Приличаха на бледожълтеникав пясъчник или неравни гранули от сяра. Небето имаше същия цвят и беше много ниско и потискащо. Тук-там от него висяха едри парчета жълтеникава мъгла или някаква жълта пара.
Тогава забелязах, че Ла Горда и аз като че ли дишаме нормално. Не усещах гръдния си кош с ръце, но можех да го почувствам как се издува при вдишване. Жълтите пари очевидно не бяха вредни за нас.
Започнахме да се движим в унисон — бавно, предпазливо, почти ходехме. След като изминахме не особено дълго разстояние, аз много се изморих, Ла Горда — също. Плъзгахме се малко над земята и явно този начин на движение беше безкрайно уморителен за второто ни внимание; изискваше необикновена степен на концентрация. Нарочно не имитирахме обикновеното си ходене, но ефектът беше точно такъв. Движението изискваше изблици на енергия, нещо като малки експлозии, с паузи помежду им. В нашето движение нямаше никаква цел, освен самото движение, така че накрая трябваше да спрем.