Във въпросния ден и дон Хуан, и Силвио Мануел бяха разговаряли с мен за стената от мъгла. Спомням си, че след като Силвио Мануел беше привършил да говори, беше сграбчил Ла Горда отзад за врата като някое котенце и беше изчезнал с нея в отрязъка от мъгла. Имах само частица от секундата, за да зърна изчезването им, защото дон Хуан беше успял някак да ме накара сам да се окажа с лице към стената. Не ме беше вдигнал за врата, а ме беше блъснал в мъглата; другото, което знаех, беше, че пред погледа ми се простираше безлюдна равнина. Там бяха и дон Хуан, и Силвио Мануел, и жената Нагуал, и Ла Горда. Не ме интересуваше какво правят. Обзет бях от някакво много неприятно, заплашително чувство на угнетеност: изнемога, влудяващо затруднено дишане. Забелязах, че се намирам в душна жълта пещера с нисък таван. Физическото усещане за потиснатост ставаше тъй осезаемо, че вече не можех да дишам. Сякаш бяха спрели всичките ми физически функции; не можех да усещам нито една част от тялото си. Все пак можех да се движа, да ходя, да протягам ръце, да въртя глава. Положих ръце на бедрата си; не усещах докосване по дланите си, нито по бедрата. Краката и ръцете ми бяха видимо там, но на пипане ги нямаше.
Подтикван от безграничния страх, който изпитвах, сграбчих за ръка жената Нагуал и я блъснах. Но не силата на мускулите ми я извади от равновесие. Беше някаква сила, натрупана не в мускулите ми или в костите, а в самия център на тялото ми.
В желанието си още веднъж да приложа тази сила, аз се вкопчих в Ла Горда. От силата на дръпването тя се олюля. И тогава разбрах, че енергията бе дошла от един пръчковиден израстък, който действаше като пипало. Той се крепеше на някаква точка в средата на тялото ми.
Всичко това беше отнело само миг. В следващия момент бях отново в същото положение на физическа изнемога и страх. Погледнах Силвио Мануел в безмълвна молба за помощ. Начинът, по който той отвърна на погледа ми, ме убеди, че съм загубен. Очите му бяха студени и безизразни. Дон Хуан ми обърна гръб и аз се разтресох отвътре навън от необясним физически ужас. Помислих си, че кръвта в тялото ми завира, но не защото изпитвах топлина, а защото някакво вътрешно налягане се покачваше до точката на избухване.
Дон Хуан ми нареди да се отпусна и да се оставя на смъртта си. Каза, че трябва да остана там, докато умра, и че имам възможност или мирно и спокойно да си умра, ако направя върховно усилие и оставя ужаса да ме обладае, или да умра в агония, ако реша да се боря.
Силвио Мануел ми заговори — нещо, което рядко правеше. Каза, че енергията, от която имам нужда, за да приема ужаса, се намира в пъпа ми и че единственият начин да успея, е да се примиря, да се предам без да отстъпвам.
Жената Нагуал и Ла Горда останаха съвършено спокойни. Бях единственият, който умира. Силвио Мануел заяви, че както изхабявам енергията си, краят ми ще настъпи едва ли не след няколко мига и да се считам вече за умрял. Дон Хуан направи знак на жената Нагуал и на Ла Горда да го последват. Те ми обърнаха гръб. Не видях какво още направиха. Усетих как през мен преминава мощна вибрация. Реших, че подрънква смъртта ми; борбата ми приключи. Вече нищо не ме интересуваше. Предадох се на непреодолимия ужас, който ме убиваше. Тялото ми или конфигурацията, която считах за мое тяло, се отпусна, отдаде се на своята смърт. Щом пуснах ужаса да навлезе в мен, или навярно да излезе от мен, почувствах и видях разредена пара — възбяло петно на фона на жълта като сяра среда — да напуска тялото ми.
Дон Хуан се върна при мен и започна любопитно да ме разглежда. Силвио Мануел си тръгна и отново сграбчи Ла Горда за врата. Ясно видях как я захвърли като огромна парцалена кукла в облака от мъгла. После пристъпи в него и изчезна.
Жената Нагуал направи жест да ме подкани и мен в мъглата; аз тръгнах към нея, но преди да я стигна дон Хуан ме бутна силно и аз се завъртях през гъстата жълта мъгла. Не се запрепъвах, а се понесох и накрая паднах с главата напред на земята в ежедневния свят.
Щом й разказах историята, Ла Горда си спомни всичко. После добави още няколко подробности.
— Жената Нагуал и аз не се страхувахме за живота ти — каза тя. — Нагуалът ни беше казал, че ти насила трябва да се отървеш от притежанията си, но че това не е нищо ново. Всеки мъж воин трябва да бъде насилен чрез страха.
— Силвио Мануел — продължи тя, — вече ме беше отвеждал три пъти зад стената, за да се науча да се отпускам. Каза, че като ме видиш спокойна, ще се повлияеш от това; така и стана. Ти се предаде и се отпусна.
— И на теб ли ти беше трудно да се научиш да се отпускаш? — попитах.
— Не. За една жена това не е нищо — отвърна тя. — Това е предимството ни. Единственият проблем е, че трябва да бъдем пренесени през мъглата. Не можем да го правим сами.