После се заехме да разучаваме какво има около нас. Всичко беше пропито с неоспорима реалност, поне за окото. Намирахме се в неравна местност с мършава растителност. Невъзможно ми беше да разпозная непознатите храсти, които виждах. Приличаха ми на дребни дървета с височина метър и осемдесет-два метра. Имаха по няколко листа, плоски и плътни, бледозелени на цвят, и огромни, великолепни тъмнокафяви цветове със златни ръбчета. Стеблата не бяха дървени, но изглеждаха леки и гъвкави като тръстики; покрити бяха с дълги, ужасни на вид игловидни шипове. Направиха ми впечатление някои мъртви растения, които бяха изсъхнали и нападали на земята; стеблата им бяха кухи.
Земята беше много тъмна и изглеждаше влажна. Опитах да се наведа и да я докосна, но не можех да се движа. Ла Горда ми направи знак да използвам пъпната си област. Когато го сторих, не ми се наложи да се навеждам, за да докосна земята; в мен имаше нещо като пипало, с което да се опипва. Но не можех да кажа какво усещам. Не възприемах никакъв допир, на който да базирам усещанията си. Земята, която докосвах, имаше вид на пръст, но не от усещането ми за допир, а от това, което, изглежда, беше зрително ядро в мен. И тогава се потопих в интелектуална дилема. Защо сънуването ми се струваше продукт на визуалните ми способности? Защото в ежедневния ми живот преобладаваше визуалното възприятие ли? Въпросите бяха безсмислени. Не бях в състояние да им отговоря и единственото, което постигаха запитванията ми, беше да омаломощя второто си внимание.
Ла Горда ме извади от размишленията ми, като грубо ме блъсна. Усещането беше за силен удар; по тялото ми премина тръпка. Тя посочи нещо пред нас. Както обикновено, тигърът с извитите кучешки зъби бе полегнал на скалната площадка, където винаги го бях виждал досега. Приближихме, докато стигнем на два метра от площадката, и се наложи да вдигнем глави, за да видим тигъра. Спряхме. Той се изправи. Размерите му бяха удивителни, особено широчината му.
Знаех, че Ла Горда иска да се промъкнем покрай тигъра, за да отидем от другата страна на хълма. Понечих да й кажа, че това може да се окаже опасно, но не намирах начин да предам посланието си. Тигърът изглеждаше ядосан, разярен. Приклекна на задните си крака, сякаш се готвеше да скочи върху нас. Ужасих се.
Ла Горда се обърна усмихната към мен. Разбрах какво ми казва: да не се предавам на паниката си, защото тигърът е само призрачен образ. С движение на главата тя ме подкани да продължа. И все пак на някакво подсъзнателно ниво аз знаех, че тигърът е цялост, навярно не във фактическия смисъл на нашия ежедневен свят, но въпреки това реален. И тъй като Ла Горда и аз сънувахме, бяхме загубили чувството си за фактите в тоя свят. В този миг бяхме равностойни с тигъра: нашето съществуване също беше призрачно.
Заради досадната настойчивост на Ла Горда направихме още една стъпка. Тигърът скочи от площадката. Съгледах как огромното му тяло прелетява във въздуха директно към мен. Загубих чувството, че сънувам — за мен тигърът беше реален и аз щях да бъда разкъсан на парчета. Навсякъде около мен засвяткаха светлини, образи и много силни основни цветове, каквито виждах за първи път. Събудих се в кабинета си.
След като станахме съвсем вещи в нашето сънуване заедно, аз се уверих, че сме успели да усвоим дистанцирането и вече не ни се налага да бързаме. Но не резултатът от нашите усилия ни подтикваше към действия. По-скоро някакво задължение извън нас ни импулсираше да действаме безупречно, без да мислим за отплата. Следващите ни сеанси приличаха на първите, с изключение на скоростта и лекотата, с които навлизахме във втората фаза на сънуването — динамичната будност.
Вещината ни в сънуването заедно вече беше на такова ниво, че с успех го повтаряхме всяка нощ. Без никакво намерение от наша страна, сънуването ни заедно се фокусираше произволно върху три области: върху пясъчните дюни, върху свърталището на древния тигър с извитите кучешки зъби и, най-важното, върху забравени минали събития.
Когато сцените, които се разкриваха пред очите ни, имаха общо със забравени събития, в които Ла Горда и аз бяхме играли важна роля, тя не изпитваше никакво затруднение да сплете ръка с моята. Това действие ми вдъхваше ирационалното чувство за сигурност. Ла Горда обясняваше, че то задоволява нуждата да се разсее върховната самота, пораждана от второто внимание. Казваше също, че сплитането на ръцете ни предизвиква усещане за обективност и в резултат на това можем да наблюдаваме действията, които стават във всяка сцена. На моменти се оказвахме принудени да бъдем част от тия действия. В други моменти бяхме напълно обективни и наблюдавахме сцената, все едно че сме в киносалон.