Попаднехме ли обаче в пясъчните дюни или в свърталището на тигъра, бяхме неспособни да сплетем ръце. В такива моменти поведението ни никога не биваше едно и също. При това действията ни не бяха предварително обмислени, а като че ли бяха спонтанни реакции на новите ситуации.
Според Ла Горда по-голямата част от сънуването ни заедно се обособяваше в три категории. Първата и най-голямата беше възобновяването на събития, изживени заедно. Втората беше преглед от двама ни на събития, които сам бях „изживял“ — в тази категория попадаше земята на тигъра с извитите кучешки зъби. Третата беше действително посещение в местност, която съществуваше така, както я виждахме в момента на посещението ни. Тя твърдеше, че жълтите могили присъстват тук и сега и че точно така изглеждат те на воина, който пътува из тях.
Прииска ми се да оспоря този довод. И тя, и аз бяхме имали загадъчни връзки с хора, които бяхме забравили по необясними за нас причини, но които независимо от това всъщност познавахме. Тигърът с извитите кучешки зъби, от друга страна, беше създание от моето сънуване. Не можех да допусна, че двете неща попадат в една и съща категория.
Преди да имам време да изразя гласно мислите си, получих отговора й. Сякаш тя наистина беше съзнанието ми — четеше го като текст.
— Те принадлежат към един и същи клас — каза тя и нервно се разсмя. — Не можем да обясним защо сме ги забравили, нито как става така, че сме си ги спомнили. Не можем нищо да обясним. Тигърът с извитите кучешки зъби е там някъде си. Никога няма да разберем къде. Но защо да се безпокоим за някаква измислена несъстоятелност? За другото ни „аз“ няма никакъв смисъл да казваме дали едното е факт, а другото сън.
Ла Горда и аз използвахме сънуването заедно, за да постигнем един невъобразим свят от скрити спомени. Сънуването заедно ни даваше възможност да си припомним събития, към които бяхме неспособни да се върнем чрез паметта от ежедневния ни живот. Когато тълкувахме тия събития в будните ни часове, те отключваха още по-подробни спомени. По този начин изравяхме, така да се каже, големи количества от спомени, заровени в нас. Трябваха ни почти две години неимоверни усилия и концентрация, за да стигнем до минимално разбиране на това, което ни се беше случило.
Дон Хуан ни беше казвал, че човешките същества са разделени на две. Дясната страна, която наричаме тонал, обхваща всичко, което умът може да измисли. Лявата страна, наречена нагуал, е царството на неописуемите качества: царство, което не се съдържа в думите. Лявата страна навярно се възприема, ако наистина се възприема, с цялото тяло; оттам и нейната съпротива да се вмести в категорията на понятията.
Дон Хуан ни беше казал също, че всички способности, възможности и постижения на магьосничеството, от най-елементарното до най-удивителното, се съдържат в човешкото тяло.
Приемайки за основа схващането, че сме разделени на две и че всичко е в самото тяло, Ла Горда предложи обяснение за нашите спомени. Тя вярваше, че през годините на връзката ни с Нагуала Хуан Матус нашето време е било разделено между състоянията на нормалното осъзнаване, от дясната страна, тонала, където преобладава първото внимание, и състоянията на повишено осъзнаване, от лявата страна, нагуала, или мястото на второто внимание.
Според Ла Горда Нагуалът Хуан Матус се е помъчил да ни заведе при другото „аз“ посредством самоконтрола на второто внимание чрез сънуването. Той ни е поставил обаче в директен досег с второто внимание посредством телесни манипулации. Ла Горда си спомняше, че той я карал насила да минава от едната страна в другата, като я побутвал или масажирал по гърба. Каза, че понякога дори я удрял силно по или около дясната плешка. Така тя навлизала в някакво необикновено състояние на бистрота. Струвало й се, че всичко в това състояние се движи по-бързо и въпреки това светът оставал непроменен.
Седмици след като Ла Горда ми разказа това, аз си спомних, че същото се беше случвало и с мен. В даден момент дон Хуан ме удряше по гърба. Винаги усещах удара върху гръбнака си, високо между плешките. Всеки път настъпваше необикновена бистрота. Светът беше същият, но по-откроен. Всичко се виждаше ясно. Възможно е способностите ми да разсъждавам да са се вцепенявали от удара на дон Хуан, като по този начин той ми е позволявал да възприемам без тяхното участие.