Можех да стоя така безкрайно или докато дон Хуан не ми нанесеше нов удар на същото място, за да ме върне към нормалното състояние на съзнание. Никога не ме побутваше или масажираше. Ударът винаги беше як и директен — не като удар с юмрук, по-скоро пестник, който за миг ми взимаше дъха. От него аз зяпвах и бързо поемах няколко дълбоки глътки въздух, докато отново задишам нормално.
Ла Горда отчиташе същия ефект: от удара на Нагуала й бивал изтръгвай целият въздух от дробовете и й се налагало да диша още по-усилено, за да ги изпълни отново. Ла Горда считаше, че това дишане било най-важният фактор. Според нея именно глътките въздух, които трябвало да поеме след удара, довеждали до разликата; и все пак не можеше да обясни по какъв начин дишането влияе на възприятията й и на съзнанието. Каза също, че никога не я удряли след това, за да я възвърнат към нормалното съзнание; към него се връщала сама, макар и без да знае как.
Забележките й ми изглеждаха съвсем уместни. Като дете и дори като по-голям, от време на време ми излизаше въздухът в случай, че паднех по гръб. Но ефектът от удара на дон Хуан, макар да ме оставяше без дъх, съвсем не беше същият. Болка нямаше; вместо това от него се получаваше някакво усещане, което не може да се опише с думи. Най-добре бих могъл да го уподобя с пораждането на чувство за сухота. Ударите по гърба сякаш пресушаваха дробовете ми и замъгляваха всичко останало. После, както го бе видяла Ла Горда, всичко което ставаше мъгляво след удара на Нагуала, се превръщаше в кристално чисто, докато дишах, сякаш вдишването беше катализаторът, най-важният фактор.
Същото ми се случваше и когато се възвръщах към съзнанието на ежедневния ми живот. Въздухът ми излизаше, светът, който наблюдавах, се замъгляваше, а после, докато изпълвах дробовете си, той отново се проясняваше.
Друга черта на тия състояния на повишено съзнание беше несравнимото богатство на личните взаимоотношения; богатство, което нашите тела разбираха като усещане за увеличаване на скоростта. Движението ни напред и назад между дясната и лявата страни улесняваше разбирането ни, че от дясната страна се консумират прекалено много енергия и време в действията и взаимодействията на ежедневието ни. От лявата страна обаче съществува свойствената нужда от икономия и скорост.
Ла Горда не можеше да опише точно каква беше тази скорост, не можех и аз. Можех най-много да кажа, че от лявата страна схващам смисъла на нещата с точност и прямота. Всеки детайл от дейността беше освободен от предварителни действия или въведения. Аз действах и почивах; отивах напред и се връщах без нито един от мисловните процеси, обичайни за мен. Това разбирахме, Ла Горда и аз, като увеличаване на скоростта.
В един момент с Ла Горда установихме, че богатството на възприятията ни от лявата страна беше осъзнаване пост фактум. Взаимодействието ни се оказа богато по отношение на способността ни да си го спомняме. Разбрах, че в тия състояния на повишено съзнание сме възприемали всичко наведнъж, в едно обемисто количество от неразединими детайли. Тази способност да възприемаме всичко наведнъж нарекохме „интензитет“. Години наред намирахме за невъзможно да изследваме отделните съставни части на тия откъслеци от преживяното; бяхме неспособни да синтезираме частите в поредица, която да има смисъл за интелекта. Тъй като бяхме неспособни на такива синтези, не можехме и да си спомняме. Неспособността да си спомняме беше в действителност неспособност да поставим спомена за нашето възприятие на линейна основа. Така да се каже, не можехме да разпрострем нашите преживявания върху плоскост и да ги подредим в последователен ред. Преживяванията бяха достъпни за нас, но в същото време беше невъзможно да си ги припомняме, защото от тях ни отделяше една стена от интензитет.
Следователно задачата да си спомняме беше всъщност задачата да свързваме лявата и дясната си страни, да примиряваме тия две разграничени форми на възприятие в едно общо цяло. Това беше задачата за укрепване на тоталността на самия себе си чрез пренареждане на интензитета в линейна поредица.
Хрумна ни, че дейностите, в които си спомняхме да сме взимали участие, може да не са изисквали особено дълго време да бъдат извършвани, в смисъла на времето, измервано с часовник. Поради способността ни да възприемаме в условията на интензитет, можехме само подсъзнателно да усещаме продължителните отрязъци от време. Ла Горда чувстваше, че ако успеем да пренаредим интензитета в линейна поредица, най-чистосърдечно ще повярваме, че сме живели хиляди години.