Дарът на орела

Прагматичната стъпка, която дон Хуан бе предприел, за да ни помогне в задачата да си спомним, имаше за цел да ни накара да си взаимодействаме с някои хора, докато сме в състояние на повишено съзнание. Той много внимаваше да не допусне да се виждаме с тия хора, когато бяхме в състояние на нормално съзнание. По този начин създаваше подходящи за спомняне условия.

След като привършихме със спомнянето, Ла Горда и аз изпаднахме в чудновато състояние. Имахме подробни познания за социалните взаимоотношения с дон Хуан и неговите другари. Това не бяха спомени в смисъла на спомените на епизоди от моето детство; бяха повече от живи възпоминания за всеки момент от всевъзможни събития. Възстановявахме разговори, които сякаш ехтяха в ушите ни, сякаш ги чувахме. И двамата чувствахме, че е повърхностно да правим опити да размишляваме за онова, което ни се беше случило. Това, което си спомняхме, от гледна точка на нашите емпирични същества, ставаше сега. Такъв беше характерът на нашето спомняне.

Най-накрая Ла Горда и аз можехме да отговорим на въпросите, които толкова ни бяха гнетили. Спомнихме си коя е жената Нагуал, къде се вместваше сред нас, каква беше ролята й. По-скоро заключихме, отколкото си спомняхме, че бяхме прекарали равни отрязъци от време с дон Хуан и дон Хенаро в нормалното състояние на съзнание, и с дон Хуан и другите му приятели в състояние на повишено съзнание. Уловихме отново всеки нюанс на тия взаимоотношения, забулени от интензитет.

След като обмислихме онова, което бяхме открили, установихме, че сме свързали с мост двете страни на своето „аз“ в минимален вид. След това се насочихме към други теми, нови въпроси, изместили по важност старите. Имаше три теми, три въпроса, които обобщаваха всичките ни безпокойства. Кой беше дон Хуан и кои бяха другарите му? Какво бяха сторили всъщност с нас? И къде бяха отишли всички те?

ТРЕТА ЧАСТ ДАРЪТ НА ОРЕЛА

9 ПРАВИЛОТО НА НАГУАЛА

Дон ХУАН БЕШЕ ИЗКЛЮЧИТЕЛНО пестелив по отношение на сведенията за биографията си и за личния си живот. Поначало неговата потайност беше дидактическо средство; според него, времето му започваше от момента, в който бе станал воин; всичко, което се е случило преди това, нямаше почти никаква стойност.

Единственото, което знаехме с Ла Горда за предишния му живот, беше, че е роден в Аризона от родители от индианските племена яки и юма. Като дете родителите му го взели да живее с племето яки в Северно Мексико. На десет години бил въвлечен във вълната от войни на яките. Тогава била убита майка му, а баща му бил задържан от мексиканската армия. Заедно с баща си дон Хуан бил изселен от Центъра за разселване в най-далечния южен щат Юкатан. Там и израснал.

Нищо от живота му през този период не ни беше разкрито. Дон Хуан вярваше, че няма никаква нужда да ни разказва за него. Лично аз мислех другояче. Значението, което отдавах на този отрязък от живота му, произлизаше от убеждението ми, че именно от този личностен инвентар от преживявания се пораждаха отличителните черти и ударението върху качествата му като водач.

Не този инвентар обаче, колкото и важен да беше, му придаваше първостепенна значимост в нашите очи и в очите на останалите му другари. Тоталното му превъзходство се дължеше на щастливия факт, че е бил въвлечен в „правилото“.

Въвличането в правилото може да се опише като изживяването на един мит. Дон Хуан изживяваше един мит; мит, който го беше уловил и го беше издигнал в Нагуал.

Дон Хуан казваше, че когато правилото го е уловило, той бил агресивен, буен човек в изгнание, както по онова време живеели хиляди други мъже от племето яки от Северно Мексико. Работел в тютюневите плантации на Южно Мексико. Един ден след работа, в един почти фатален сблъсък с работник като него по парични въпроси, той бил застрелян в гърдите. Когато дошъл отново в съзнание, над него бил надвесен стар индианец и бъркал с пръстите си в малката рана на гърдите му. Куршумът не бил проникнал в гръдната кухина, а бил заседнал в мускула под едно ребро. На два-три пъти дон Хуан припаднал от шока, от загубата на кръв и, по негови думи, от страха от смъртта. Старият индианец извадил куршума и тъй като дон Хуан нямал къде да отиде, той го взел при себе си в своята къща и се грижел за него повече от месец.

Старият индианец бил внимателен, но суров. Един ден, когато дон Хуан бил вече доста поукрепнал, почти оздравял, старецът му нанесъл силен удар по гърба и го принудил да изпадне в състояние на повишено съзнание. После, без повече уговорки, той разкрил на дон Хуан частта от правилото, което се отнасяло за Нагуала и за неговата роля.