Когато пристигнал в къщата им, дон Хуан бил пресрещнат от две еднакви жени, най-едрите индианки, които някога бил виждал. Били начумерени и одърпани, но иначе с приятни черти. Опитал да мине между тях, но те го заклещили между огромните си кореми, стиснали го под мишниците и захванали да го налагат. Хвърлили го на земята и седнали отгоре му, като едва не му счупили гръдния кош. Държали го така притиснат повече от дванайсет часа, докато водели преговори на място с неговия покровител, който трябвало да говори без прекъсване цялата нощ, докато накрая, някъде призори, пуснали дон Хуан. Разправяше, че най-много го изплашила решителността, която излъчвали очите на тия жени. Мислел си, че с него е свършено, че ще седят върху него докато умре, както се били заканили в началото.
По принцип било нужно да има период на изчакване от няколко седмици, за да се срещне със следващата група воини, но поради факта, че покровителят му планирал да го остави с тях, дон Хуан бил незабавно отведен да се срещне и с другите. Срещнал се с всичките в един ден и всички се отнесли с него като с пълен некадърник. Заспорили, че не е човек за тая работа, че е прекалено глуповат и страшно наивен, млад, но вече състарен от навиците си. Покровителят му блестящо оспорил всичко това и го защитил; казал им, че могат да променят тия условия и че както за тях, така и за дон Хуан ще бъде изключително удоволствие да се заемат с това предизвикателство.
Дон Хуан настояваше, че първото му впечатление било съвсем правилно. От този миг нататък за него имало само работа и неприятности. Жените видели, че дон Хуан е неуправляем и не могат да му вярват за изпълнението на сложната и деликатна задача да ръководи четири жени. Тъй като и самите те били виждащи, изработили си собствено индивидуално тълкуване на правилото и решили, че за дон Хуан ще бъде по-полезно да се заеме най-напред с четиримата мъже воини, а после с четирите жени. Дон Хуан казваше, че тяхното виждане било правилно, защото, за да се справи с жени воини, един Нагуал трябва да бъде в състояние на ненадмината лична сила, състояние на ведрина и контрол, в което човешките чувства играят минимална роля — състояние, немислимо за него в оня момент.
Покровителят му го оставил под прякото наблюдение на двете му западни жени, най-свирепите и безкомпромисни от всичките воини. Според правилото, твърдеше дон Хуан, всички западни жени са бесни и трябва се слушат. Под принудата на сънуването и прикриването те губят десните си страни, умовете си. Разумът им лесно пламва поради факта, че лявостранното им съзнание е извънредно будно. Щом веднъж загубят рационалната си страна, те става несравними сънувачи и прикривачи, тъй като вече нямат рационален баласт, който да ги възпира.
Тия жени излекували дон Хуан от похотливостта му. В продължение на шест месеца той прекарвал по-голямата част от времето си в хамут, окачен на тавана в селската им кухня като пушен бут, докато напълно се пречистил от мислите за лична изгода.
Дон Хуан обясняваше, че един кожен хамут е превъзходно средство за лекуване на известни болести, които не са физически. Идеята е, че колкото по-високо е окачен човек и колкото по-продължително се държи да не докосва земята, увиснал във въздуха, толкова по-добри са възможностите за истински пречистващи резултати.
Докато западните жени го пречиствали, другите жени били заети с намирането на мъже и жени за неговата група. За това били нужни години. Междувременно дон Хуан бил принуден да общува лично с всички воини на покровителя. Присъствието на тия воини и контактът му с тях били абсолютно задължителни за дон Хуан: той вече вярвал, че никога няма да излезе изпод опеката им. Резултатът бил тоталното му и буквално придържане към цялото правило. Дон Хуан разправяше, че прекарвал безвъзвратно изгубено време в размисли за съществуването на фактически коридор към другия свят. Според него това занимание представлявало клопка, от която на всяка цена трябвало да се бяга. За да ме предпази от нея, той разрешаваше да провеждам необходимото общуване с членовете на неговата група, докато я няма Ла Горда или някой от другите ученици.
В моя случай срещата с воините на дон Хуан представляваше крайният резултат от един продължителен процес. В нито един разговор с дон Хуан не беше споменавано за тяхното съществуване. Знаех за съществуването им единствено по дедукция от правилото, което той ми разкриваше на малки части. По-късно той си призна, че те съществуват и че аз трябва евентуално да се срещна с тях. Подготви ме за срещата, като ми даде някои общи насоки и ориентири.