Емилито ми се стори наистина най-милия човек на този свят. Усмивката му грееше; ситните му зъби бяха съвършено равни. Той се ръкува с мен или по-скоро кръстоса подлактията си и хвана двете ми ръце. Излъчваше сякаш радост; всеки би се заклел, че е много въодушевен от срещата с мен. Гласът му беше много благ, очите му искряха. Влязохме в просторна стая. Там имаше друга жена. Дон Хуан каза, че името й е Тереза и че е куриер на Сесилия и Делия. Беше навярно към трийсетте и определено приличаше на дъщеря на Сесилия. Беше много тиха, но съвсем приветлива. Последвахме дон Хуан към задната част на къщата, където имаше портичка с покрив. Денят беше топъл. Седнахме около маса и след един оскъден обяд говорихме до след полунощ.
Емилито беше домакинът. Той очароваше и забавляваше всички с екзотичните си истории. Жените се отпуснаха. За него те бяха чудесна публика. Удоволствие беше да се наслаждаваш на женския смях. Бяха изключително мускулести, агресивни, физически силни. По едно време Емилито каза, че Сесилия и Делия са му като две майки, а Тереза като дъщеря, a те го вдигнаха и го заподхвърляха във въздуха като дете.
От двете жени Делия изглеждаше по-рационална, по-земна. Сесилия беше навярно по-надменна, но изглеждаше с no-голяма вътрешна сила. Правеше ми впечатление на по-неотстъпчива или по-нетърпелива; струваше ми се, че се дразни от някои историйки на Емилито. Поради това едва седеше на ръба на стола си, когато той разказваше, както ги наричаше, своите „приказки за вечността“. Всяка история той предхождаше с фразата „Знаете ли, мили приятели, че…?“ Историята, която ми направи най-силно впечатление, беше за някакви създания, които според него съществували във вселената, били най-близките до човешките същества твари, без да са хора; създания, обладани от движение и способни да улавят и най-незабележимите вълни в себе си и около себе си. Тези създания били толкова чувствителни към движението, че за тях то било като проклятие. Оказвало им такава болка, че върховната им амбиция била да намерят покой.
Емилито разнообразяваше приказките си за вечността с най-откровени мръсни шегички. Поради невероятната му дарба на разказвач, възприемах всеки от разказите му като метафора, притча, с които той някак ни обучаваше.
Дон Хуан разправяше, че Емилито просто давал отчет за неща, на които ставал свидетел по време на пътешествията си през вечността. Ролята на куриера била да пътува пред Нагуала като разузнавач във военна операция. Емилито стигнал до пределите на второто внимание и забелязаното предавал на другите.
Втората ми среща с воините на дон Хуан беше също толкова добре скроена, колкото и първата. Един ден дон Хуан промени нивото на съзнанието ми и ми съобщи, че ще имам втора среща. Нареди ми да отидем с колата до Сакатекас в Северно Мексико. Пристигнахме там много рано сутринта. Дон Хуан каза, че това било само междинна спирка и че можем да се поотпуснем до другия ден, преди да се отправим към мястото на втората ми официална среща, за да се запозная с източните жени и учения воин от групата му. После обясни някакъв заплетен и деликатен момент на своя избор. Каза, че сме се срещнали с Юга и куриера следобед, защото той е направил индивидуално тълкуване на правилото и е подбрал този час, за да представи нощта. Реално Югът бил нощта — топла, приятелска, уютна нощ — и правилно било да се срещнем с двете южни жени след полунощ. Това обаче щяло да бъде неблагоприятно за мен поради това, че общата ми посока била към светлината, към оптимизма — оптимизъм, който се вплитал хармонично в загадката на тъмнината. Каза, че именно това сме вършили оня ден: радвали сме се на взаимната си компания и сме говорили, докато е станало тъмно като в рог. Пък аз се чудех защо не бяха запалили фенерите.
Дон Хуан заяви, че изтокът, от друга страна, бил утрото, светлината, затова на другия ден сутринта ще се срещнем с източните жени.
Преди закуска отидохме до площада и седнахме на една скамейка. Дон Хуан ми съобщи, че искал аз да остана тук и да го почакам, докато той изтича да изпълни някаква поръчка. Тръгна; малко след това дойде някаква жена и седна на другия край на скамейката. Не й обърнах никакво внимание и зачетох вестник. След миг при нея пристигна друга жена. Понечих да се преместя на друга скамейка, но си спомних, че дон Хуан специално бе поискал да седя тук. Обърнах гръб на двете жени и дори бях забравил, че са там, тъй като те бяха много кротки, когато някакъв мъж ги поздрави и застана с лице към мен. От разговора им разбрах, че жените го бяха чакали. Мъжът се извиняваше, че е закъснял. Очевидно искаше да седне. Аз се отместих да му направя място. Той ми благодари чистосърдечно и се извини, че ме притеснява. Каза, че съвсем са се изпозагубили в тоя град, защото били селски хора, и че веднъж били в Мексико Сити и едвам не загинали сред колите. Попита ме дали живея в Сакатекас. Казах, че не, и се готвех да приключа разговора, но в усмивката му забелязах нещо много привлекателно. Беше старец, забележително запазен за възрастта си. Не беше индианец. Приличаше на провинциален аристократ в малък градец от селски тип. Носеше костюм и сламена шапка. Лицето му се отличаваше с много фини черти. Кожата у беше почти прозрачна. Носът му беше леко прегърбен, устата — малка, а бялата му брада — отлично подрязана. Изглеждаше необикновено здрав и въпреки това деликатен, крехък. Беше средно висок и хармонично сложен, но в същото време правеше впечатление на слаб, почти хилав.