Тя ме изгледа от главата до петите някак отвисоко и извика, че още не е чула извиненията ми. Дон Хуан ми пошепна да се извиня високо и ясно.
Щом сторих това, жената се усмихна и се обърна към дон Хуан, като го прегърна така, сякаш беше дете. Избоботи, че не е трябвало да ме кара да чукам, защото ударите по вратата били кой знае защо изменчиви и обезпокоителни. Задържа ръката на дон Хуан и го поведе навътре, като му помогна да прекрачи високия праг. Нарече го „най-скъпото старче“. Дон Хуан се разсмя. Поразен бях, като го гледах как се преструва, че е доволен от нелепиците на тая страховита жена. Щом помогна на „най-скъпото старче“ да влезе в къщата, тя се обърна към мен и направи жест с ръка, сякаш да ме отпъди, като че бях куче. После се развесели от удивлението ми; зъбите й бяха едри и неравни, на всичко отгоре мръсни. После реши като че ли друго и ми каза да вляза.
Дон Хуан се беше запътил към някаква врата, която едва се забелязваше в дъното на тъмното преддверие. Жената му се скара, че не знае къде върви. Поведе ни през друго тъмно коридорче. Къщата изглеждаше огромна и никъде нямаше никаква светлина. Накрая жената отвори някаква врата на много просторна стая, почти празна, с изключение на две-три стари кресла по средата под най-мъждивата електрическа крушка, която бях виждал през живота си. Крушката беше старомодна и продълговата.
В едното от креслата се беше настанила друга жена. Първата седна на малка рогозка на пода и опря крака на другия стол. После вдигна бедра към гърдите си, откривайки се цялата. Не носеше гащи. Загледах я онемял.
С грозен, прегракнал глас жената ме попита какво съм се загледал така във вагината й. Не знаех какво да кажа, освен да отрека. Тя стана и сякаш замахна да ме удари. Настоя да си призная, че съм я гледал така, защото никога през живота си не съм виждал вагина. Почувствах се виновен. Бях напълно объркан, а също и раздразнен, че съм попаднал в такава ситуация.
Жената попита дон Хуан какъв Нагуал съм, след като не съм виждал вагина. Заповтаря това безкрайно, крещейки с целия си глас. Затича из стаята и спря до стола, на който седеше другата жена. Разтърси я за раменете и като ме посочи каза, че аз съм мъж, който никога през живота си не е виждал вагина. Разсмя се и не престана да се заяжда с мен.
Умирах от яд. Чувствах, че дон Хуан трябва да направи нещо, за да ме спаси от това унижение. Спомнях си, че ми беше казал как тия жени направо могат да те подлудят. Подценил ги беше — жената тук си беше готова за лудницата. Погледнах дон Хуан за подкрепа и съвет. Той извърна поглед. Изглеждаше също като мен в недоумение, макар да ми се стори, че улових някаква дяволита усмивка, която набързо прикри, като си обърна главата.
Жената легна по гръб и си вдигна полите, като ми заповяда да се нагледам до насита, вместо да поглеждам крадешком. Лицето ми трябва да е почервеняло, като съдех по горещината, която обля главата и врата ми. Бях толкова смутен, че почти не можех да се владея. Изпитвах желание да й счупя главата.
Изведнъж жената, която седеше на стола, стана и сграбчи другата за косата, принуждавайки я тутакси да стане, почти без никакво усилие. Взря се в мен с полупритворени очи, доближавайки лицето си на не повече от шест-седем сантиметра от моето. Ухаеше изненадващо свежо.
Тя извиси тъничък глас и каза, че трябва да се заемем за работа. Двете жени застанаха съвсем близо до мен под крушката. Не си приличаха. Втората жена беше по-възрастна или изглеждаше така, а лицето й беше покрито с плътен слой козметична пудра, която й придаваше вид на клоун. Косата й беше сресана на стегнат кок. Изглеждаше спокойна, с изключение на непрекъснатото треперене на долната й устна и на брадичката.
Двете жени бяха еднакво високи и силни на вид; надвесиха се заплашително над мен и продължително ме загледаха. Дон Хуан не направи нищо, за да прекъсне това тяхно взиране. По-възрастната поклати глава, а дон Хуан ми каза, че името й е Сулейка и че е сънувач. Жената, която бе отворила вратата, се казваше Сойла и беше прикривач. Сулейка се обърна към мен и с глас на папагал ме попита дали е вярно, че никога не съм виждал вагина. Дон Хуан не можа вече да се сдържи и се разсмя. Направих му знак, че не зная какво да кажа. Той ми пошепна, че за мен ще бъде по-добре да кажа „не“; в противен случай ще се наложи да съм готов да опиша една вагина, защото именно това щяла да поиска Сулейка от мен.