Аз му се развиках, че повечето от хората му са фокусници. А той се разсмя така, та чак сълзи му потекоха от очите. Каза, че съм идеалният будала. Моето честолюбие ме превръщало в чудесен екземпляр. Разсмя се тъй силно, като ме гледаше как се дразня, че трябваше да се подпре на някаква стена.
Ла Горда ми беше разказвала подробно за първата си среща с членовете от групата на дон Хуан. Нейната версия се различаваше само по съдържанието; формата беше същата. С нея воините като че били по-невъздържани, но тя го приела като опит да я разбудят от дрямката й, а също и като естествена реакция на онова, което мислела за своята грозна особа.
Докато обсъждахме света на дон Хуан, проумяхме, че той е копие на света на покровителя му. Виждаше се, че се състои или от групи, или от домакинства. Имаше една група от четири независими двойки явни сестри, които работеха и живееха заедно; друга група от трима мъже на възрастта на дон Хуан и негови близки; екип от двама малко по-млади мъже — куриерите Емилито и Хуан Тума; и накрая екип от две млади южни жени, които изглеждаха сродници — Марта и Тереза. В други моменти можеше да се забележат четири отделни домакинства, разположени съвсем далеч едно от друго в различни райони на Мексико. Едното беше съставено от двете западни жени, Сулейка и Сойла, Силвио Мануел и куриера Марта. Другото се състоеше от двете южни жени, Сесилия и Делия, куриера на дон Хуан Емилито и куриера Тереза. Третото домакинство пък беше от двете източни жени, Кармела и Хермелинда, Висенте и куриера Хуан Тума; и последното — от северните жени Нелида и Флоринда и дон Хенаро.
Според дон Хуан, светът му не се отличаваше с хармонията и равновесието на света на неговия покровител. Единствените две жени, които напълно се уравновесяваха една друга и които изглеждаха като абсолютни близначки, бяха северните войни Нелида и Флоринда. Веднъж Нелида между другото ми беше казала, че така си приличат, че имали дори и еднаква кръвна група.
Една от най-приятните изненади в нашите взаимоотношения за мен беше метаморфозата на Сулейка и Сойла, които се бяха показали толкова отблъскващи. Както беше казал дон Хуан, те се оказаха най-трезвите и прилежни воини, които можех да си представя. Когато отново ги видях, не повярвах на очите си. Пристъпите на лудост бяха попреминали и сега те приличаха на две добре облечени мексикански дами, високи, мургави и набити, с искрящи тъмни очи като парченца бляскав черен обсидиан. Те се развеселиха и се пошегуваха с мен за онова, което се беше случило в нощта на нашата първа среща, сякаш не те, а някой друг бе взел участие в нея. Лесно можех да разбера смущението, обладало дон Хуан при срещата му със западните воини от групата на покровителя му. Невъзможно ми беше да приема, че Сулейка и Сойла се превръщаха понякога в крайно противните и гадни създания, с които се бях сблъскал в началото. Щях да бъда много пъти свидетел на техните превъплъщения и все пак никога нямаше да ги съдя така сурово, както го бях сторил при първата ни среща. Изблиците им на лудост ме бяха натъжили повече от всичко друго.
Но най-голямата изненада за мен беше Силвио Мануел. В мрака на първата ни среща аз си го бях представил като някакъв импозантен мъж, всемогъщ гигант. Всъщност той беше въздребен, но не с дребни кости. Тялото му беше като тяло на жокей — дребно, но съвършено пропорционално. Приличаше ми на гимнастик. Владееше физиката си тъй удивително, че можеше да се издува като жаба близо двойно повече от размерите си, като свиваше всички мускули на тялото си. Обичаше да прави изумителни демонстрации, като отделяше ставите си и след това ги събираше без никакви видими признаци на болка. Като гледах Силвио Мануел, винаги изпитвах дълбоко, непознато до момента, чувство на уплаха. Приличаше ми на пришълец от друго време. Беше бледомургав, същинска бронзова статуя. Чертите му бяха изострени; леко прегърбеният му нос, пълните устни и силно раздалечените очи му придаваха вид на стилизирана фигура във фреска на майте. През деня се държеше приятелски и топло, но паднеше ли нощта, ставаше неузнаваем. Гласът му се променяше. Той сядаше в някой тъмен ъгъл и се оставяше на тъмнината да го погълне. Единственото видимо нещо у него беше лявото му око, което оставаше отворено и придобиваше странен блясък, напомнящ очите на праисторическа котка.
Вторият въпрос, възникнал в процеса на взаимоотношенията ни с воините на дон Хуан, беше темата за контролираното безумие. Веднъж, когато разговаряхме с Дон Хуан, той ми даде изчерпателни обяснения за двете категории, на които се делят всички жени воини — сънувачите и прикривачите. Всички членове на групата му практикували сънуване и прикриване като част от ежедневния си живот, но жените, които оформяли планетата на сънувачите и планетата на прикривачите, били първокласни специалисти по съответните дейности.