Дон Хуан усетил, че всичко е загубено — твърде голям бил рискът момичето незабелязано да бъде върнато в къщата. Но Силвио Мануел измислил решение. Предложил четирите жени от групата на дон Хуан да я заведат до някакъв безлюден път и там дон Хуан уж да я спаси.
Силвио Мануел настоял жените да се престорят, че я отвличат. В един момент по пътя някой ще ги види и ще хукне да ги гони. Преследвачът ще ги настигне и те ще пуснат чувала с такава сила, че да бъде убедително. Преследвачът, естествено, ще бъде дон Хуан, който като по чудо ще се намира точно на това място и точно по същото време.
Силвио Мануел изисквал действия, наподобяващи истинския живот. Наредил на жените да запушат устата на момичето, което вече със сигурност щяло да се е събудило и да пищи вътре в чувала, а след това да тичат повече от километър с чувала на гръб. Казал им и да се крият от преследвача си. Накрая, след наистина изтощителното премеждие, трябвало да пуснат чувала така, че момичето да стане свидетел на лютата битка между дон Хуан и четирите жени. Силвио Мануел казал на жените, че всичко това трябва да бъде изключително реалистично. Въоръжил ги с пръчки и им заръчал най-убедително да налагат дон Хуан, преди той да ги прогони.
От всички жени Сойла била най-лесно спохождана от истерия; щом се заели да налагат дон Хуан, тя се вживяла в ролята си и направила вледеняващо изпълнение, като го удряла толкова силно, че от гърба и раменете му се разхвърчали парчета кожа. В един момент изглеждало, че похитителките ще спечелят битката. Наложило се Силвио Мануел да излезе от прикритието си и като се преструвал на най-обикновен минувач, той им напомнил крадешком, че това е само шмекерия и че е време да избягат. По този начин дон Хуан станал спасител и закрилник на Олинда. Казал й, че самият той не може да я върне у дома й, защото бил силно наранен, но ще я изпрати с набожния си баща. Тя му помогнала да стигнат до къщата на неговия покровител. Дон Хуан разправяше, че никак не му се налагало да се преструва на ранен — отвсякъде по тялото му се стичала кръв и те едвам се добрали до вратата. Когато Олинда разказала историята на покровителя му, желанието на покровителя да се изсмее било толкова неудържимо, че му се наложило да се престори, че ридае.
Превързали раните на дон Хуан, а после той си легнал. Олинда се заела да му обяснява защо баща й бил против него, но не успяла да довърши. В стаята влязъл покровителят на дон Хуан и й съобщил, че като я наблюдава как ходи, е убеден, че похитителите са наранили и нейния гръб. Предложил да се погрижи за нея преди положението да е станало критично.
Олинда не се решавала на това. Покровителят на дон Хуан й напомнил, че похитителите не се шегували — в края на краищата те едва не убили сина му. Тия думи били достатъчни — тя се доближила до покровителя и се оставила на грижите му. Той й нанесъл силен удар по плешката. Чул се пукот и Олинда изпаднала в състояние на повишено съзнание. Той й разкрил правилото; и също като дон Хуан тя го възприела изцяло. Нямало нито съмнения, нито колебания.
Жената Нагуал и дон Хуан намерили пълнота и мълчание във взаимната си компания. Дон Хуан казваше, че чувствата им един към друг нямали нищо общо нито с привързаността, нито с необходимостта; това било по-скоро споделено физическо усещане как някаква зловеща бариера се разбива вътре в тях и те се превръщат в едно и също същество.
Дон Хуан и неговата жена Нагуал, според предписанията на правилото, работили заедно години наред, за да намерят групата от четирите жени сънувачи, които се оказали Нелида, Сулейка, Сесилия и Хермелинда, както и тримата куриери Хуан Тума, Тереза и Марта. В перипетиите по тяхното намиране на дон Хуан се изяснила практическата страна на правилото. Всички те представлявали точно това, което повелявало правилото. Възкачването им бележело нов цикъл за всеки, включително за покровителя на дон Хуан и за неговата група. За дон Хуан и воините му това означавало цикъл на сънуване, докато за покровителя и неговата група означавало период на несравнима безупречност в делата им.
Покровителят на дон Хуан му обяснил, че когато бил млад и за пръв път се запознал с идеята на това правило като средство за свобода, той се въодушевил и направо онемял от радост. За него свободата била съвсем близка реалност. Когато обаче разбрал естеството на правилото като карта, надеждите и оптимизмът му се удвоили. По-късно в живота му настъпила трезвостта; колкото по-остарявал, толкова по-малки ставали шансовете да успеят и той, и екипът му. Най-накрая се убедил, че каквото и да правят, едва ли има някаква възможност крехкото им човешко съзнание да полети някога свободно. Примирил се със себе си и своята съдба и се предал на неуспеха си. Казал на Орела от вътрешното си „аз“, че се радва и е горд, че е обогатявал своето съзнание. Орелът можел свободно да разполага с него.