Дон Хуан ни казваше, че подобно настроение имали и всички останали членове от групата на покровителя му. Свободата, предлагана в правилото, била нещо, което всички считали за непостижимо. Били зърнали някои елементи от унищожителната сила, каквато бил Орелът, и чувствали, че срещу нея нямат никакви шансове. Всички били съгласни обаче, че ще изживеят живота си безупречно, защото няма причини да не бъдат безупречни.
Според дон Хуан покровителят му и неговата група, независимо от чувството си за некомпетентност, или може би именно поради това, наистина намерили свободата си. Те наистина навлезли в третото внимание — не като група обаче, а един по един. Фактът, че намерили коридор, било окончателно потвърждение на истината, която се съдържала в правилото. Последният, напуснал света на съзнанието в обикновения живот, бил неговият покровител. Той се съобразил с правилото и взел със себе си жената Нагуал на дон Хуан. Докато двамата се разтопявали в тотално съзнание, дон Хуан и всички негови воини били принудени да експлодират отвътре — той не можеше да намери други думи, за да опише последвалото чувство, — да бъдат насилени да забравят всичко, на което станали свидетели в света на своя покровител.
Този, който никога не забравил нищо, бил Силвио Мануел. Именно той ангажирал дон Хуан в непосилната задача да съберат отново членовете на групата им, разпилени къде ли не. А след това ги хвърлил в задачата да намерят тоталността на самите себе си. Години им били нужни да постигнат и двете задачи.
Дон Хуан беше обсъждал надълго и нашироко темата на забравянето, но само във връзка с огромната им трудност да се съберат отново и да започнат без своя покровител. Така и не ни каза точно какво води след себе си факта да забравиш или да възвърнеш тоталността на самия себе си. В това отношение беше верен на уроците на своя покровител: само ни помагаше да си помогнем сами.
За тази цел той тренираше Ла Горда и мен да виждаме заедно и можеше да ни покаже, че макар човешките същества да изглеждат на един ясновидец като сияйни яйца, яйцевидната форма е един външен пашкул, една черупка от сияйност, която обвива една крайно интригуваща, омайна, хипнотична сърцевина, съставена от концентрични кръгове от жълтеникава сияйност с цвят на пламъка на свещ. При последния ни сеанс той ни беше накарал да видим хора, които обикалят около една църква. Беше късен следобед, почти на мръкване и въпреки това съществата в твърдите си сияйни пашкули излъчваха достатъчно светлина, за да превърнат всичко около себе си в кристално прозрачно. Гледката беше удивителна.
Дон Хуан ни беше обяснил, че яйцевидните черупки, които ни изглеждаха тъй ярки, всъщност са матови. Сияйността се дължи на лъчистата сърцевина, черупката дори намалява нейния блясък. Дон Хуан ни разкри, че черупката трябва да бъде счупена, за да освободи това същество. Трябва да се счупи в подходящ момент, точно както създанията, които се излюпват от яйца, счупват черупката си. Ако не успеят да го сторят, те се задушават и умират. Както при създанията, които се излюпват от яйца, за един воин няма начин да счупи черупката на своята сияйност, докато не е настъпил подходящият момент.
Според дон Хуан загубването на човешката форма е единственият способ да се счупи тази черупка, единственият способ да се освободи тази влудяваща сияйна сърцевина — сърцевината на съзнанието, която е храната на Орела. Да се счупи черупката означава да си припомним другото „аз“ и да се стигне до тоталността на собственото „аз“.
Дон Хуан и неговите воини наистина бяха стигнали до своята тоталност и едва тогава се бяха заели с последната си задача — да намерят нов чифт двойни същества. Дон Хуан твърдеше, че те смятали това за много проста работа — всичко друго било относително лесно за тях. Нямали представа, че очевидната леснина на постиженията им като воини е последица от майсторството и личната сила на техния покровител.
Търсенето на нов чифт двойни същества се оказало безплодно. През цялото време докато търсели, не се натъкнали на двойна жена. Намерили няколко двойни мъже, но всички те били добре ситуирани, заети, заможни и толкова доволни от живота, че било безполезно да се залавят с тях. Нямали никаква нужда от цел в живота. Мислели, че вече са я постигнали.
Един ден дон Хуан разбрал, че той и групата му остаряват и изглежда нямало никаква надежда да изпълнят задачата си. За пръв път почувствали жилото на отчаянието и безсилието.