Силвио Мануел настоял да се оттеглят и да живеят безупречно, без да намерят свободата си. На дон Хуан се сторило правдоподобно това да е ключът към всичко. В това отношение той се оказал последовател на стъпките на своя покровител. Стигнал дотам да приеме, че в определена точка по пътя си един воин може да бъде завладян от непреодолим песимизъм. Почти изневиделица го връхлетяло някакво чувство на поражение или може би по-точно някакво чувство на недостойност. Дон Хуан разправяше, че преди той обичал да се надсмива над съмненията на своя покровител и някак не можел да повярва, че оня се тревожи сериозно. Въпреки протестите и предупрежденията на Силвио Мануел, дон Хуан си мислел, че всичко е някаква огромна шмекерия, стъкмена за да ги научи на нещо.
И тъй като не вярвал, че съмненията на покровителя му са реални, не повярвал и в истинността на решението на покровителя му да живее безупречно без надеждата за свобода. Когато накрая схванал, че покровителят му с цялата си сериозност се е предал на провала, хрумнало му също, че твърдото решение на един воин да живее безупречно въпреки всичко, не е достатъчно като стратегия за успеха. Дон Хуан и екипът му доказали тази истина за себе си, когато разбрали като абсолютен факт, че вероятността за провал е много голяма. Според дон Хуан в такива моменти надделява тренировката, продължила цял живот, и воинът навлиза в състояние на крайно унижение; когато истинската бедност на неговите човешки ресурси стане неоспорима, воинът няма никаква друга алтернатива, освен да отстъпи и да сведе глава.
Дон Хуан се удивляваше, че проумяването на този факт като че ли не оказва въздействие върху жените-воини от един екип; този безпорядък като че ли въобще не ги трогвал. Забелязал това и в групата на своя покровител: жените никога не се тревожели и не унивали за съдбините си така, както мъжете. Те сякаш просто се примирявали с оценката на покровителя на дон Хуан и го следвали, без да показват признаци на терзание. Щом жените били разместени на известно ниво, оставали безразлични към това. Единственото, което ги засягало, било да са заети с нещо. Като че ли само мъжете се жертвали за свободата и реагирали остро на всяко противодействие.
В собствената си група дон Хуан забелязвал същия контраст. Жените с готовност се съгласяваха с него, когато той твърдеше, че вътрешните му сили, ресурсите му, са неадекватни. Можеше единствено да заключи, че жените, макар и никога да не го споменаваха, по начало никога не вярват, че имат някакви вътрешни сили. Именно поради това нямаше как да изпитват разочарование или отчаяние, щом откриеха, че са безсилни. Знаеха си го цял живот.
Дон Хуан твърдеше, че причината Орелът да изисква два пъти повече жени воини, се дължи именно на това, защото жените притежават присъщото им равновесие, което при мъжете липсва. В критичния момент мъжете са тия, които стават истерични и извършват самоубийство, щом преценят, че всичко е загубено. Една жена може да се самоубие поради липса на насока и цел, но не защото има провал в системата, към която тя случайно принадлежи.
След като дон Хуан и групата му воини се отказали от всякаква надежда, или по-скоро, както го каза дон Хуан, след като той и мъжете воини ударили на камък, а жените намерили подходящ начин да се пригодят към тях, дон Хуан най-накрая се натъкнал на един двоен човек, към когото можел да подходи по своите критерии. Този двоен човек съм бил аз. Тъй като нито един нормален човек не би се наел доброволно с един такъв абсурден проект като борбата за свобода, дон Хуан трябвало да последва учението на своя покровител и като истински прикривач да ме изтърколи в групата си, както беше изтърколил всички останали членове. Трябвало да ме доведе сам до едно място, където да приложи физическа сила върху тялото ми, при това да съм отишъл там по собствено желание. В къщата си ме беше примамил съвсем лесно — както казваше, да осигуриш двоен мъж никога не е особен проблем. Трудното е да намериш такъв, който е достъпен.
Първото посещение в къщата му беше, от гледна точка на ежедневното ми съзнание, сеанс без никакви особености. Дон Хуан беше обаятелен и се шегуваше с мен. Насочваше разговора към умората, която тялото изпитва след продължително шофиране на кола — тема, която ми изглеждаше съвсем несъстоятелна, след като бях студент по антропология. После той направи между другото забележка, че гърбът ми бил като че ли не съвсем изправен и без да каже нищо повече, сложи ръка на гърдите мп и ме изправи, като ме чукна яко по гърба. Направи го така изневиделица, че направо ми причерня. Когато отново отворих очи, имах чувството, че е счупил гръбнака ми, но вече знаех, че съм различен. Бях друг човек, не този, когото познавах. Оттогава нататък, винаги когато се виждах с него, той ме караше да се измествам от дясностранното ми съзнание към лявостранното, а после ми разкриваше правилото.